Свекървата, която не пусна сина си: Три години брак, един ден спокойствие

– Георги, пак ли ще ходиш при майка си? – гласът ми трепереше, докато гледах как той нервно си обува обувките в коридора. Беше неделя сутрин, а аз отново щях да остана сама вкъщи, докато той прекарваше деня с леля Иванка.

– Тя се чувства самотна, Дора. Не мога да я оставя така – отвърна той, без да ме погледне в очите.

В този момент усетих как гневът и отчаянието се смесват в гърдите ми. Три години бяхме женени, а аз все още се чувствах като гост в собствения си дом. От първия ден на брака ни леля Иванка не ме прие. Първо беше с усмивки и престорена доброта, но щом останехме насаме, думите ѝ ставаха остри като нож.

– Георги заслужава по-добра жена – прошепна ми веднъж, докато миех чиниите след семейната вечеря. – Ти не можеш да му дадеш това, от което има нужда.

Сълзите напираха в очите ми, но се научих да ги преглъщам. Не исках Георги да вижда болката ми. Вярвах, че с времето ще ме приеме, че ще разбере колко много го обичам. Но с всяка изминала седмица усещах как стената между нас расте.

Леля Иванка звънеше по десет пъти на ден. Ако не ѝ отговореше веднага, започваше да праща съобщения: „Георги, къде си? Добре ли си? Дора пак ли те е задържала?“ Веднъж дори дойде неочаквано у дома ни и започна да подрежда шкафовете в кухнята ми.

– Тук всичко е разхвърляно – каза тя с презрение. – Как можеш да живееш така?

Опитах се да говоря с Георги. Казах му, че се чувствам изолирана, че имам нужда от него. Той ме прегърна и обеща, че ще поговори с майка си. Но нищо не се промени. Следващата седмица леля Иванка дойде с домашна баница и настоя да вечеря с нас.

– Дора, ти не знаеш как се прави истинска баница – каза тя високо, докато Георги кимаше мълчаливо.

Започнах да се съмнявам в себе си. Може би наистина не съм достатъчно добра? Може би той заслужаваше някоя по-добра жена? Но когато останех сама със себе си, знаех, че не аз съм проблемът.

Една вечер Георги се прибра късно. Беше уморен и раздразнен.

– Майка ми каза, че си я обидила – започна той без предисловие.

– Какво? Аз само ѝ казах, че тази вечер искам да сме сами…

– Тя е сама! – извика той. – Не разбираш ли?

Тогава избухнах:

– А ти разбираш ли мен? Разбираш ли как се чувствам? Винаги си между нас! Винаги трябва да избираме между мен и нея!

Той замълча и излезе от стаята. Чух как затваря вратата на спалнята ни. Прекарах нощта на дивана, със сълзи по лицето.

На следващия ден леля Иванка дойде рано сутринта. Седна срещу мен на масата и ме погледна строго:

– Дора, аз съм го отгледала сама. Всичко съм дала за него. Няма да позволя някой да ми го отнеме.

– Не искам да ви го отнема – прошепнах аз. – Просто искам да имаме свой живот.

Тя се изсмя:

– Ти никога няма да бъдеш част от нашето семейство.

Тези думи ме преследваха дни наред. Започнах да избягвам дома си. Оставах по-дълго на работа, разхождах се из града без посока. Един ден срещнах приятелката ми Мария в парка.

– Изглеждаш ужасно – каза тя загрижено.

Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна и каза:

– Не си сама. Много жени минават през това. Но трябва да говориш с Георги открито. Да му кажеш всичко.

Събрах смелост и една вечер му казах всичко – за болката, за страха ми, че ще го загубя, за това как се чувствам невидима в собствения си дом.

Той ме изслуша мълчаливо. После каза:

– Не знаех, че е толкова зле… Ще опитам да говоря с нея.

След този разговор нещата се промениха малко. Георги започна да прекарва повече време с мен, но леля Иванка не се отказваше. Започна да идва още по-често, носеше храна, подаръци за Георги, дори веднъж донесе нови чаршафи за нашата спалня.

Една вечер я чух да казва на Георги:

– Ако ме обичаш, няма да я оставиш да те отдели от мен.

Тогава разбрах – тя никога няма да ме приеме. Никога няма да пусне сина си. Но аз трябваше да реша дали мога да живея така цял живот.

Седнах до Георги и му казах:

– Обичам те, но не мога повече така. Или ще бъдем семейство ние двамата, или ще останеш завинаги синчето на мама.

Той ме погледна дълго и тежко въздъхна:

– Ще избера теб… но ще боли.

Знам, че ни чака труден път напред. Но поне вече не съм сама в тази битка.

Понякога се питам: Колко жени като мен живеят в сянката на свекървите си? Кога най-сетне ще можем да бъдем истински семейство?