Между майка и съпруга: Битката за сърцето на моя мъж

– Пак ли ще ходиш при майка си, Иване? – гласът ми трепери, докато гледам как той нервно си прибира ключовете в джоба.

– Тя е сама, Мария. Какво искаш да направя? – отвръща той, без да ме погледне, а аз усещам как гневът ми се надига като вълна.

В този момент всичко в мен крещи. От години живея в сянката на неговата майка – свекърва ми, Стефка. От първия ден на нашия брак тя беше навсякъде: в кухнята, в спалнята ни, дори в мислите ми. Сравняваше ме с бившата му приятелка, с братовчедките си, с всяка жена, която някога е прекрачила прага ѝ. „Моята Иванка правеше мусака по-добре“, „Ти защо не гладиш ризите му така?“ – ехтят думите ѝ в главата ми.

Понякога се чудя дали изобщо има място за мен в този дом. Всяка вечер, когато Иван се прибира от работа, първата му работа е да ѝ се обади. Пита я как е минал денят ѝ, дали има нужда от нещо. А аз? Аз стоя до печката и се чудя дали някога ще бъда достатъчно добра.

– Мария, не започвай пак – казва той тихо, сякаш се страхува да не събуди някакъв демон в мен. – Тя е възрастна жена, сама е…

– А аз? Аз не съм ли сама? – прекъсвам го. – Кога за последно седна до мен и ме попита как съм?

Той въздъхва тежко и излиза. Вратата се затваря с глух трясък. Оставам сама в кухнята, с ръце, миришещи на лук и сърце, което се къса от болка.

Вечерта минава бавно. Стефка звъни на домашния телефон – знам, че е тя по начина, по който Иван се усмихва, когато чуе гласа ѝ. Говорят си дълго, смеят се на стари шеги. Аз мълча и бърша чиниите. В един момент чувам как тя го пита: „Марийке пак ли е намусена?“ Той се засмива и казва: „Остави я, мамо, тя си е такава.“

Сълзите ми капят по чинията. Не знам какво повече да направя. Опитах всичко – готвих любимите му ястия, подреждах дома ни до съвършенство, дори се опитах да бъда приятелка със Стефка. Но тя винаги намира начин да ме постави на мястото ми.

Една неделя решавам да поговоря с Иван сериозно. Сядаме на масата след обяда.

– Иван, трябва да поговорим.

Той ме поглежда уморено.

– Знам за какво ще говориш…

– Не знаеш. Чувствам се невидима в собствения си дом. Имам чувството, че никога няма да бъда достатъчна за теб или за майка ти.

Той замълчава. За първи път виждам колебание в очите му.

– Мария… Мама ми е всичко. След като баща ми почина, тя остана сама…

– А аз? Аз не съм ли ти всичко? Не сме ли ние твоето семейство вече?

Той не отговаря. Става и излиза на балкона да пуши.

Дните минават в напрежение. Стефка започва да идва все по-често у дома ни. Веднъж я сварвам да подрежда дрехите на Иван в гардероба ни.

– Не е нужно да го правите – казвам ѝ тихо.

– Ох, Марийке, ти си млада още, не знаеш как се гледа мъж – отвръща тя с усмивка, която ме кара да настръхна.

Стискам зъби и излизам от стаята. Вечерта казвам на Иван:

– Не мога повече така. Или поставяш граница между нас и майка ти, или…

Той ме гледа уплашено.

– Или какво?

– Или ще си тръгна.

За първи път виждам страх в очите му. Мълчи дълго, после казва:

– Ще поговоря с нея.

На следващия ден Стефка идва по-рано от обикновено. Сяда срещу мен на масата и ме гледа изпитателно.

– Знам какво става между вас – започва тя. – Но трябва да разбереш едно: Иван е моят син и винаги ще бъде такъв.

– А аз съм му съпруга – отвръщам твърдо. – И ако искате той да бъде щастлив, трябва да уважавате нашето семейство.

Тя ме гледа дълго, после става и си тръгва без дума повече.

Вечерта Иван идва при мен и ме прегръща силно.

– Извинявай… Трудно ми е…

– И на мен ми е трудно – прошепвам през сълзи.

От този ден започнахме да градим нови граници. Не беше лесно – Стефка често се опитваше да ги прекрачи, но Иван вече стоеше до мен. Понякога все още се чувствам несигурна, понякога се питам дали някога ще бъда напълно приета.

Но вече знам едно: любовта към родителя не трябва да разрушава новото семейство. А ти? Къде би поставил границата между майката и съпругата?