Тайната добротворка от Тракия: Историята на Надежда и нейното семейство

— Мамо, пак ли няма закуска? — гласът на малкия ми син Виктор проряза тишината в кухнята като нож. Стиснах зъби, за да не избухна в сълзи. Беше декемврийска утрин, студът се просмукваше през дограмата, а в хладилника имаше само половин буркан лютеница и парче мухлясал хляб.

— Ще измисля нещо, Вики — казах тихо и го прегърнах.

В този момент на вратата се почука. Сърцето ми подскочи — дали пак е хазяйката? Дължахме два наема и тя вече беше заплашила да ни изгони. Отворих внимателно. На прага нямаше никого, само един бял плик с моето име — Надежда Петрова — изписано с красив почерк.

Ръцете ми трепереха, докато го отварях. Вътре имаше петдесет лева и бележка: „Не се отказвай. Ти си по-силна, отколкото мислиш.“

Седнах на пода и заплаках. Не от радост, а от облекчение, че някой някъде мисли за мен. Че не съм напълно сама в този свят.

Съпругът ми Георги ни беше напуснал преди три месеца. Остави ме с две деца и куп дългове. Майка ми ме обвиняваше: „Ти си виновна! Ако беше по-мека, Георги нямаше да си тръгне.“ Баща ми мълчеше, но погледът му беше тежък като камък.

Вечерта, когато децата заспаха, седнах до прозореца и се загледах в светлините на Пловдив. Мислех си за всички избори, които ме доведоха дотук. За мечтите, които имах като момиче — да стана учителка, да имам щастливо семейство. Сега работех на две места — чистачка в училище и помощник в една хлебарница. Парите не стигаха за нищо.

На следващия ден разказах на майка ми за плика.

— Това е унизително! — изсъска тя. — Да приемаш милостиня като просяк!

— Не е милостиня, мамо. Това е помощ. Не знаеш какво е да гледаш децата си гладни.

— Ако беше послушала мен и беше останала при Георги…

— Той ни би! — извиках аз. — Предпочитам да съм бедна, отколкото пребита!

Майка ми млъкна и се обърна към прозореца.

Седмица по-късно намерих втори плик — този път с ваучер за хранителен магазин и бележка: „Вярвай в доброто.“ Започнах да се оглеждам по улиците — кой може да е тайната добротворка? Съседката леля Мария? Или може би учителката на Виктор?

Една вечер чух родителите ми да спорят:

— Не можем да я оставим така! — каза баща ми.

— Тя трябва да се научи сама да се оправя! — отвърна майка ми.

— Това не е справедливо! — намесих се аз. — Вие сте ми родители! Защо винаги ме наказвате за грешките на Георги?

— Защото ти избра него! — изкрещя майка ми.

Сълзите напираха в очите ми. Излязох навън в студа и вървях без посока из квартала Тракия. Мислех си за всички жени като мен — самотни майки, които се борят всеки ден със срама, глада и осъждането на околните.

На Коледа получих трети плик — този път с детски книжки и шоколади за децата. Виктор и сестра му Ани сияеха от радост.

— Мамо, Дядо Коледа ли ни ги донесе? — попита Ани.

— Може би — усмихнах се през сълзи.

Започнах да вярвам, че има смисъл да продължа напред. Намерих сили да поискам помощ от социалните служби. Записах се на курс по готварство и след няколко месеца започнах работа в малък ресторант.

Един ден случайно чух леля Мария да говори по телефона:

— Да, Надежда пак се усмихва… Не знае, че аз ѝ помагам…

Сърцето ми се сви от благодарност и срам. На следващия ден занесох кутия домашни сладки на леля Мария.

— Благодаря ви… Знам, че вие сте тайната добротворка.

Тя ме прегърна силно:

— Всеки има нужда от малко чудо понякога, Наде. Не се срамувай да приемаш помощ.

Сега вече не се страхувам от утрешния ден. Семейството ми все още не е цяло, но децата ми са щастливи. Научих се да прощавам на майка си и дори на Георги. Понякога чудесата идват тихо — като бял плик на прага ти.

Питам се: Колко ли още жени като мен чакат своето малко чудо? А ти би ли помогнал на някого тайно?