Между двама бащи: Моят избор в най-важния ден от живота ми

— Не мога да повярвам, че точно сега трябва да решавам това! — прошепнах сама на себе си, докато гледах отражението си в огледалото. Беше късна вечер, ден преди сватбата ми, а в къщата на родителите ми в Пловдив цареше напрежение, което можеше да се реже с нож. Майка ми, Мария, нервно подреждаше чашите в кухнята, а в хола двамата мъже, които наричах „татко“, мълчаливо се избягваха.

— Ели, трябва да решиш — гласът на майка ми прозвуча зад мен. — Не можеш да ги оставиш така. И двамата чакат твоя избор.

Знаех, че е права. Но как се избира между човека, който те е създал, и този, който те е отгледал? Биологичният ми баща, Георги, се появи в живота ми едва преди пет години. Дотогава за мен баща беше само един — Стефан, човекът, който ме прие като своя дъщеря още когато бях на три години и никога не ме е карал да се чувствам различна.

Вечерята беше истинско изпитание. Георги седеше с изправен гръб и поглеждаше към мен с онзи тъжен поглед, който сякаш казваше: „Дай ми шанс.“ Стефан пък се опитваше да бъде спокоен, но ръцете му трепереха леко, докато режеше хляба.

— Ели, искам само да знаеш, че каквото и да решиш, ще те обичам — каза Стефан тихо.

— Аз също — добави Георги, но гласът му беше по-настоятелен. — Знам, че не съм бил до теб през всичките тези години, но… това не означава, че не искам да бъда част от живота ти.

Майка ми седна до мен и хвана ръката ми. — Ти си тази, която трябва да избере. Не заради тях. Заради себе си.

През цялата нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях онези моменти от детството — как Стефан ме учеше да карам колело в парка до Гребната база; как ме носеше на ръце, когато се страхувах от тъмното; как плака на абитуриентския ми бал. Но после се сетих за срещата с Георги — колко много приличахме един на друг; как разказваше истории за младостта си; как се опитваше да навакса изгубеното време.

На сутринта слънцето огря стаята ми и аз вече знаех, че няма правилен избор. Каквото и да направя, някой ще бъде наранен. Облякох булчинската си рокля с треперещи ръце и слязох долу. Двамата мъже ме чакаха — единият с букет бели рози, другият с малка кутия с медальон вътре.

— Ели… — започна Георги.

— Моля те, не казвай нищо — прекъснах го. — Искам само да знаете, че ви обичам и двамата. Но днес… днес ще вървя към олтара със Стефан. Той беше до мен през всичките тези години. Но това не означава, че ти не си важен за мен.

Георги наведе глава. Видях сълза в очите му. Стефан ме прегърна силно.

— Благодаря ти — прошепна той.

На самата церемония усещах погледа на Георги върху себе си. Сърцето ми се късаше. След като казахме „да“, отидох при него и го прегърнах.

— Татко… ще имаш още много важни моменти в живота ми. Моля те, остани.

Той кимна и ме целуна по челото.

Вечерта седях сама на терасата и гледах светлините на града. Чудех се дали направих правилния избор. Дали някога ще мога да събера тези две половини от себе си в едно цяло?

Понякога се питам: Може ли едно сърце да обича двама бащи еднакво? И дали прошката е достатъчна, за да излекува старите рани?