Доброта в униформа: Как един полицай промени живота ми в най-мрачния ми час

— Госпожо, моля ви, оставете чантата и не правете глупости! — гласът на охранителя ме прониза като нож. Стоях до касата на супермаркета в Люлин, ръцете ми трепереха, а в чантата ми се криеха две кутии мляко, хляб и евтини кренвирши. Беше ноември, студът се просмукваше през тънкото ми яке, а в главата ми ехтеше само мисълта за децата вкъщи — гладни, с празни очи и още по-празен хладилник.

— Моля ви… — прошепнах, но вече бях обградена от двама служители и един полицай. Погледнах към значката му: „Георги Иванов“. Беше млад, с уморени очи, но не и безразлични.

— Какво става тук? — попита той спокойно.

— Хвана я да краде — изсъска охранителят. — Да я водим в районното!

Погледнах Георги. Очите ми се напълниха със сълзи. — Не съм крадец… Просто… нямам пари. Децата ми…

Той ме изгледа дълго. После тихо каза:

— Господа, оставете ни за момент.

Останахме сами до касата. Хората ни гледаха с любопитство и презрение.

— Как се казвате? — попита той.

— Радка.

— Колко са децата ви?

— Две. Момче на осем и момиче на пет.

Георги въздъхна тежко. — Знаете ли, майка ми беше самотна майка. Знам какво е да няма какво да сложиш на масата.

Седях мълчаливо, готова да избухна в плач. Очаквах да ме арестува или поне да ме унижи пред всички. Вместо това той извади портфейла си, извади двайсет лева и ги сложи на касата.

— Платете храната. И си тръгвайте. Но обещайте ми нещо — никога повече така.

Не можех да повярвам. — Защо го правите?

— Защото понякога хората имат нужда от помощ, а не от наказание.

Излязох от магазина с треперещи ръце и сълзи по бузите. Вкъщи децата ме посрещнаха с прегръдки, а аз им разказах за „добрия полицай“. През нощта не можах да заспя — срамът ме глождеше, но и нещо ново се беше появило — надежда.

На следващия ден реших да намеря Георги и да му благодаря. Отидох в районното управление. Секретарката ме изгледа подозрително:

— За какво ви е?

— Искам само да му благодаря… Спаси ме вчера.

Тя се усмихна едва-едва:

— Не сте първата, на която помага.

Георги излезе от стаята си и ме позна веднага.

— Радка! Всичко наред ли е?

— Да… Просто… Благодаря ви! Не знам как да ви се отплатя.

Той махна с ръка:

— Не ми дължите нищо. Но ако искате помощ — има една фондация към общината за самотни майки. Ще ви дам контактите.

Така започна новият ми живот. С помощта на фондацията намерих временна работа като чистачка в училище. Не беше мечтаното, но беше честно. Децата започнаха да ходят на безплатни занимални след училище, а аз се запознах с други майки като мен — всяка със своята болка и своята сила.

Коледа наближаваше. Вкъщи беше скромно, но топло. На Бъдни вечер някой почука на вратата. Отворих — Георги стоеше с торба с лакомства и играчки.

— Весела Коледа! — усмихна се той.

Децата се втурнаха към него, а аз не можех да сдържа сълзите си.

— Защо правите всичко това? — попитах го тихо.

Той се замисли:

— Защото вярвам, че добротата е заразна. Ако помогна на един човек, може би той ще помогне на друг.

Тази Коледа беше различна. Не заради подаръците или храната, а защото за първи път от години почувствах, че не съм сама срещу света.

С времето започнах да помагам на други жени в квартала — събирахме дрехи за нуждаещи се семейства, организирахме малки благотворителни базари. Георги често идваше при нас — не като полицай, а като приятел.

Минаха години. Децата пораснаха, аз намерих по-добра работа като помощник-възпитател в детска градина. Понякога още усещам срама от онази ноемврийска вечер, но вече знам — не съм лош човек. Просто животът понякога те притиска до стената и ти се налага да избираш между гордостта и децата си.

Сега често си мисля: Колко ли хора около нас страдат мълчаливо? Колко ли съдби могат да бъдат променени само с една протегната ръка? А ти… би ли помогнал на непознат в беда?