Когато свекървата ми превзе дома ни: Борба за любов и граници

– Не може така, Мария! Това е моят дом и аз ще решавам какво се случва тук! – гласът на свекърва ми, Стоянка, отекна из коридора, докато аз стоях с ръце, стиснати в юмруци, и се опитвах да не избухна.

Преди година всичко беше различно. Домът ни в Пловдив беше тихо убежище – аз, мъжът ми Георги и двете ни деца. Вечерите ни минаваха в смях, понякога в караници за дреболии, но винаги с усещането, че сме заедно. Докато един ден Георги не се прибра с новината: „Майка ми се развежда. Няма къде да отиде. Ще остане при нас, докато си стъпи на краката.“

Не бях против. Стоянка винаги е била строга, но справедлива жена. Мислех си, че ще бъде временно. Но още първата седмица разбрах, че съм сбъркала.

– Мария, не така се прави мусака! – чух я още първия ден в кухнята. – Научи се от мен, аз цял живот съм готвила за мъже!

Опитах се да се усмихна: – Всеки има свой начин, Стоянке.

– Да, ама моят е правилният! – отсече тя и избута тавата от ръцете ми.

Това беше само началото. Постепенно тя започна да пренарежда шкафовете, да мести мебелите, да решава кога и какво ще се гледа по телевизията. Всяка сутрин ме будеше с думите: „Ставай, къщата не се чисти сама!“ Децата я гледаха с уплаха – баба им беше станала генералът на дома.

Георги първоначално се опитваше да балансира:
– Майко, не прекалявай. Това е и домът на Мария.
– Аз съм ти майка! – отвръщаше тя. – Ако не беше аз, нямаше да имаш нищо!

Виждах как Георги се свиваше под тежестта на вината. Започна да се прибира по-късно от работа. Аз оставах сама с нея и напрежението растеше. Вечерите ни вече не бяха весели – бяха изпълнени с мълчание или с дребни забележки:
– Мария, защо децата пак са пред компютъра? Не можеш ли да ги възпитаваш?

Една вечер не издържах. Седнах до Георги в хола, докато той гледаше новините.
– Не мога повече така. Чувствам се като гостенка в собствения си дом.
Той въздъхна тежко:
– Знам… Но какво да направя? Тя няма къде да отиде.
– А ние? Ние къде ще отидем, ако това продължи?

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках децата да ме видят слаба.

Дните минаваха в еднообразие – Стоянка командваше всичко. Дори започна да кани свои приятелки без да пита. Веднъж заварих непозната жена в банята ни:
– Извинявай, аз съм Пенка, приятелка на майка ти.
Стоянка се появи зад мен:
– Мария, направи кафе на Пенка!

Чувствах се унизена. Вече не можех да поканя свои приятели – страхувах се какво ще каже или направи тя. Децата започнаха да избягват дома – по цял ден бяха навън или при съседи.

Една вечер чух как дъщеря ми шепне на брат си:
– Мамо вече не се смее…

Това ме разби.

Реших да говоря със Стоянка. Седнахме на масата в кухнята.
– Стоянке, трябва да поговорим. Чувствам се изолирана в собствения си дом. Моля те, уважавай нашето пространство.
Тя ме изгледа студено:
– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш. Аз съм майката тук!

Сълзите ми потекоха безконтролно. Излязох навън и плаках дълго на стълбите пред блока. На следващия ден Георги видя очите ми подпухнали.
– Какво става?
– Или тя си тръгва, или аз…
Той замълча дълго:
– Ще говоря с нея.

Вечерта чух как Георги повишава тон:
– Майко, престани! Това е домът на Мария и децата ми! Ако не можеш да уважаваш това, ще трябва да си намериш друго място!
Стоянка избухна в сълзи:
– След всичко, което съм направила за теб…

Денят след този разговор беше напрегнат. Стоянка не говореше с никого. След седмица сама каза:
– Намерих си квартира. Отивам при една приятелка.

Когато затвори вратата след себе си, въздухът в дома ни сякаш стана по-лек. Децата ме прегърнаха. Георги ме целуна по челото:
– Извинявай…

Но белезите останаха. Месеци по-късно още усещам страха – дали пак няма някой ден да изгубя дома си? Дали любовта ни ще издържи на подобни изпитания?

Понякога се питам: Колко струва спокойствието у дома? И кога трябва да поставим граници дори пред най-близките си хора?