Моята свекърва, нейните железни правила и аз: Как почти изгубих себе си в чужд дом

„Петя, пак си закъсняла!“, гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоях на прага на кухнята, с обувки в ръка, а сърцето ми биеше лудо. Беше 18:03. В този дом вечерята беше в 18:00 – не минута по-късно, не минута по-рано. Погледнах към мъжа си, Ивайло, който се преструваше, че чете новините на телефона си. Знаех, че няма да ме защити. Той никога не го правеше.

„Извинявай, Мария, имаше задръстване на Орлов мост…“, опитах се да обясня, но тя вече беше обърнала гръб и нареждаше чиниите с такава прецизност, че сякаш подготвяше военна операция. „В този дом има ред. Ако не можеш да го спазваш, ще трябва да се научиш!“, изрече тя с леден тон.

Преместих се при Ивайло преди година, когато той настоя да спестим пари за собствен апартамент. Тогава ми се струваше разумно – майка му имаше голям апартамент в Лозенец, а ние бяхме млада двойка с ограничени средства. Но още първата седмица разбрах, че съм попаднала в капан.

Мария беше пенсиониран учител по математика и всичко в живота ѝ беше подчинено на точност и дисциплина. Сутрин ставахме в 6:30 – не 6:31. Закуската беше на масата до 7:00. Ако някой закъснееше, закуската изчезваше. Веднъж Ивайло се успа и остана гладен до обяд. Аз се научих да ставам по алармата, дори когато тялото ми крещеше за още пет минути сън.

Най-трудно ми беше вечер. След работа мечтаех за тишина и малко време за себе си – да почета книга или просто да поседя на балкона с чаша чай. Но Мария имаше други планове. След вечеря следваше „семейно време“ – гледане на новините по БНТ и обсъждане на политиката. Ако някой не участваше активно в разговора, получаваше укорителен поглед.

Една вечер, когато се прибрах по-късно от обичайното заради извънредна среща в офиса, Мария ме посрещна с думите: „В този дом всеки уважава времето на другите. Ако не можеш да го направиш, може би мястото ти не е тук.“ Тогава усетих как гневът и безсилието се смесват в мен. Погледнах към Ивайло с надежда за подкрепа, но той само въздъхна: „Майка ми е такава, знаеш я.“

Започнах да се съмнявам в себе си – дали наистина съм толкова безотговорна? Дали не съм достатъчно добра? Започнах да се извинявам за всичко – за това, че пера дрехите си отделно (Мария държеше всичко да се пере заедно), за това, че понякога забравям да изключа лампата в коридора или че оставям чашата си на масата.

Една неделя сутрин Мария влезе в стаята ни без да почука. „Петя, леглото не е оправено! В този дом няма място за мързеливци.“ Станах веднага и оправих завивките с треперещи ръце. След това се затворих в банята и заплаках тихо. Чувствах се като дете, което никога не може да угоди на майка си.

Майка ми ми звънеше всяка седмица и усещаше промяната в гласа ми. „Петенце, добре ли си?“, питаше тя притеснено. „Да, мамо, просто съм уморена от работа“, лъжех я всеки път.

С времето започнах да губя себе си. Спрях да каня приятели у дома – Мария не обичаше гости. Спрях да готвя любимите си ястия – тя държеше кухнята под контрол и не позволяваше експерименти. Дори дрехите ми започнаха да приличат на нейните – практични и безцветни.

Една вечер след поредната кавга заради закъснение Ивайло ме намери плачеща на балкона.
– Не мога повече така – прошепнах аз.
– Знам… Но сега нямаме друг избор – отвърна той безпомощно.
– Имаме! Можем да си тръгнем! – казах с отчаяние.
– Петя… майка ми ще се обиди…

Тогава осъзнах – живеех живота на някой друг. Бях станала сянка на себе си, опитвайки се да угодя на жена, която никога нямаше да ме приеме напълно.

Седмица по-късно събрах смелост и казах на Ивайло: „Или намираме квартира и започваме наново, или аз си тръгвам.“ Той ме гледа дълго, после кимна мълчаливо.

Сега живеем в малък апартамент под наем в Младост. Не е луксозно, но е нашето място. Понякога още чувам гласа на Мария в главата си – строг и непреклонен. Но вече мога да закъснея за вечеря без страх.

Чудя се – колко от нас са изгубили себе си в опитите да угодят на другите? Колко още ще търпим чуждите правила за сметка на собственото си щастие?