Самота на сватбата и предложението, което преобърна живота ми – историята на Милена от Пловдив

– Милена, пак сама ли си? – гласът на леля ми прониза въздуха като игла. Стоях до масата, стиснала чашата с вино, и се опитвах да не срещам погледите на роднините. Сватбата на братовчедка ми беше в разгара си, музиката гърмеше, хората се смееха, а аз се чувствах като изхвърлена на брега риба.

– Остави я, бе, тя си е такава – прошепна някой зад мен. – Все сама, все намусена.

Стиснах зъби. Не бях намусена. Просто не можех да понеса поредния въпрос „Кога ще се омъжиш?“ или „Няма ли да ни зарадваш с някое внуче?“. Бях на трийсет и две, работех като учителка по литература в Пловдив, имах малък апартамент под тепетата и котка на име Снежка. Животът ми не беше лош, но според семейството ми – не беше и пълен.

Седнах на една отдалечена маса в градината на ресторанта. Вдишах дълбоко аромата на липите и се опитах да се успокоя. В този момент до мен се приближи непознат мъж – висок, с тъмни очи и леко разрошена коса.

– Свободно ли е тук? – попита той с усмивка.

– Да, разбира се – отвърнах, изненадана от гласа си, който прозвуча по-силно, отколкото очаквах.

– Аз съм Георги – представи се той и седна до мен. – Не обичам големи компании. Ти също май не си фен на сватбите?

Погледнах го внимателно. Не го бях виждала преди. Може би беше приятел на младоженеца или далечен роднина.

– Не съм – признах. – Всички тук ме гледат като някаква аномалия.

Той се засмя тихо.

– И мен така ме гледат. Само че аз съм разведен и това е още по-голям грях според баба ми.

За първи път от началото на вечерта се усмихнах искрено.

– А ти защо си сам? – попита Георги.

– Защото така избрах – казах. – Омръзна ми да се преструвам, че съм щастлива в чужда компания.

Той кимна разбиращо.

– Знаеш ли, Милена… – започна той след кратко мълчание. – Имам едно предложение към теб. Знам, че звучи странно, но… Искаш ли да избягаме оттук? Да отидем някъде, където никой няма да ни пита кога ще се оженим или защо сме сами?

Погледнах го с недоверие.

– Сега? Просто така?

– Да. Сега. Имам кола отвън. Можем да отидем до Асеновград, да пием кафе край реката или просто да се разходим из нощния град. Без очаквания, без обяснения.

В главата ми се блъскаха мисли: „Какво ще кажат хората?“, „Ами ако е опасен?“, „Ами ако…“ Но после си спомних колко самотна се чувствах тук, сред „своите“.

– Добре – казах тихо. – Да опитаме.

Излязохме от ресторанта почти незабелязано. В колата Георги пусна радио и за първи път от месеци почувствах лекота. Говорихме за книги, за музика, за мечти. Разказах му как като малка съм искала да стана писателка, а той ми сподели как е мечтал да отвори малко кафене в Родопите.

В Асеновград седнахме край реката. Нощта беше топла и тиха. Георги ме погледна сериозно:

– Милена, знаеш ли кое е най-трудното? Да признаеш пред себе си какво искаш наистина. Не какво очакват другите от теб.

Замълчах дълго. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Жената трябва да има семейство“, „Ще останеш сама“, „Хората ще говорят“.

– Страх ме е – признах аз. – Страх ме е да не разочаровам всички.

– А теб кой ще те защити от самотата? – попита Георги тихо.

Тази нощ не се случи нищо романтично или необичайно. Просто двама души споделиха страховете си и за първи път от години аз почувствах разбиране.

На сутринта Георги ме върна пред дома ми в Пловдив.

– Ако някога поискаш просто да избягаш пак – знаеш къде да ме намериш – усмихна се той.

Влязох вкъщи и седнах до прозореца със Снежка в скута си. Чувах как телефонът ми звъни – майка ми, леля ми, братовчедка ми… Всички искаха обяснения. Но този път не им вдигнах.

В следващите дни чувах какви ли не слухове: че съм избягала с някого, че съм бременна, че съм полудяла… Но за първи път не ме интересуваше какво говорят хората.

Започнах да пиша разкази вечер след работа. Започнах да излизам повече сама – в парка, по книжарниците, дори в малки кафенета из града. Понякога Георги се появяваше неочаквано с две кафета и усмивка.

Семейството ми дълго не можеше да приеме промяната. Майка ми плака, баща ми мълча седмици наред. Но аз вече знаех: ако не избера себе си сега, никога няма да бъда истински щастлива.

Днес често се питам: Колко от нас живеят живота си според чуждите очаквания? Колко от нас имат смелостта да изберат себе си?

А вие… бихте ли избягали от собствената си сватба или семейно тържество, ако това означава да намерите себе си?