Синът ми иска да чистя у тях срещу пари – Къде свършва майчината обич и започва унижението?

– Мамо, ще можеш ли да дойдеш в събота да почистиш у нас? – гласът на Даниел по телефона беше делови, почти студен. – Ще ти платя, разбира се.

В този миг времето спря. Стоях в кухнята, с престилка на кръста, докато на котлона къкреше супа за внучката ми. Чувах как сърцето ми бие в ушите ми. Даниел, моето момче, което отгледах сама след като баща му ни напусна, сега ме кани да му чистя дома… срещу пари.

– Как така ще ми плащаш? – едва прошепнах, опитвайки се да не прозвучи като упрек.

– Ами… Знаеш, че с Мария сме много заети. Не искаме да викаме непозната жена. Ти си най-добрата домакиня, а и ще ти е от полза малко допълнителни пари.

Думите му ме удариха като шамар. Винаги съм се гордяла с труда си – работих като учителка 30 години, никога не съм просила помощ от никого. А сега синът ми ме вижда като евтина работна ръка?

През следващите дни не можех да спя. Въртях се в леглото и си представях как търкам пода в апартамента на Даниел, докато той и Мария гледат телевизия или работят на лаптопите си. Спомнях си как го държах за ръка, когато беше малък и болен; как му шиех костюм за абитуриентския бал; как плаках от радост, когато го приеха в университета. Всичко това ли се свеждаше до няколко банкноти?

Разказах на сестра ми, Елена. Тя избухна:
– Не смей да ходиш! Това е унижение! Как може собственото ти дете да ти предложи такова нещо?

Но после се обади Мария:
– Мамо Цвети, знаем колко си подредена и чиста. Ще ти платим добре, а и ще си прекараш време с малката.

Гласът ѝ беше мил, но усещах нотка на снизхождение. Не можех да реша кое боли повече – предложението или начинът, по който го поднесоха.

В събота сутринта стоях пред входа им с кофа и парцал в ръка. Сърцето ми беше свито. Даниел отвори вратата:
– Благодаря ти, мамо! Ето ти списък с нещата за почистване.

Погледнах го – беше облечен с домашни дрехи, изглеждаше уморен. Внучката ми тичаше наоколо и ме прегръщаше:
– Бабо, ще играеш ли с мен?

– След малко, слънце – усмихнах се през сълзи.

Докато търках банята, чувах как Мария говори по телефона за някакъв проект. Даниел излезе да пазарува. Останах сама с мислите си и с миризмата на белина. Ръцете ми трепереха от гняв и обида.

Когато приключих, Мария ми подаде плик с пари:
– Много ти благодарим! Ако искаш, може да идваш всяка седмица.

Погледнах я право в очите:
– Мария, аз съм майка на Даниел и баба на детето ви. Не съм ви чистачка.

Тя пребледня:
– Не сме искали да те обидим…

– Знам – прекъснах я. – Но ме заболя.

Вечерта Даниел ми се обади:
– Мамо, Мария каза, че си се разстроила. Не разбираш ли? Искахме да помогнем…

– Да помогнете на кого? На мен или на себе си? – попитах тихо.

Последва дълга пауза.

– Може би сбъркахме…

– Може би – отвърнах и затворих.

Седмици наред не говорихме. Внучката ми звънеше по видеоразговори:
– Бабо, кога ще дойдеш пак?

Не знаех какво да ѝ кажа. Чувствах се предадена от собственото си дете. В главата ми кънтяха думите на Елена: „Това е унижение!“ Но дали беше само това? Или беше опит за помощ в обърканото ни време?

Един ден Даниел дойде у дома сам. Седна срещу мен на масата:
– Мамо… Извинявай. Не съм мислил как ще се почувстваш. Просто… толкова сме уморени напоследък… Исках да ти дам възможност да си полезна и да получиш нещо в замяна.

Погледнах го през сълзи:
– Аз винаги съм искала само едно – уважение и обич. Пари не ми трябват от теб.

Той хвана ръцете ми:
– Ще опитам да бъда по-добър син.

Прегърнах го силно. Болката остана, но поне знаех, че ме е чул.

Сега често се питам: Кога любовта към децата ни преминава в саможертва? И кога трябва да кажем „стига“ – заради себе си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да приемете парите или щяхте да защитите достойнството си?