Между любовта и чуждото дете: Историята на една българска жена

— Не искам да идваш повече тук! — гласът на малкия Петърчо отекна в коридора, докато държеше в ръка любимата си количка. Стоях на прага на апартамента на Иван, с букет лалета, които вече изглеждаха нелепо в ръцете ми. Беше събота сутрин, а аз се надявах на спокоен уикенд с мъжа, когото обичам. Вместо това, още с първата крачка прекрачих в буря.

Иван се появи зад сина си, с уморени очи и онзи поглед, който казваше „Моля те, не усложнявай нещата“. Усмихнах се насила и се наведох към Петърчо:

— Здравей, Пепи. Донесох ти шоколадче.

Той ме изгледа подозрително, после хвърли количката по пода и избяга към стаята си. Иван въздъхна тежко.

— Не знам какво му става напоследък. Откакто бившата ми жена му каза, че ще се мести в Германия, е като подменен.

Седнахме на масата в кухнята. Опитвах се да не показвам колко ме боли от студенината на детето. Обичах Иван — истински, дълбоко, с всичките му несъвършенства. Но Петърчо беше като стена между нас. Всяка наша среща се превръщаше в изпитание.

— Може би трябва да поговорим с него — предложих плахо.

— Не е толкова лесно — отвърна Иван. — Той е само на осем. Не разбира защо не сме вече семейство с майка му. А ти… ти си новата жена в живота ми.

Погледнах го. В очите му имаше вина и страх. Знаех, че се бори между любовта към мен и чувството за дълг към сина си. Но аз също имах нужда от място в този дом.

Вечерта Петърчо отказа да вечеря с нас. Затвори се в стаята си и слушаше детски песни на телефона. Иван се опита да го убеди да излезе, но срещна само сълзи и викане. Аз стоях в кухнята и бърках салатата, усещайки как сълзите ми се стичат по бузите.

— Може би трябва да си тръгна — прошепнах.

— Не! — Иван хвана ръката ми. — Моля те, остани. Ще мине… Просто трябва време.

Но времето не помагаше. С всяка следваща седмица напрежението растеше. Петърчо започна да ме обвинява за всичко — че баща му няма време за него, че съм му взела мястото на масата, че съм виновна за раздялата на родителите му. Бившата жена на Иван също не ме харесваше. Веднъж ми звънна по телефона:

— Не мисли, че ще станеш майка на сина ми! — изсъска тя. — Той има майка и това не си ти!

Сълзите ми не спираха цяла нощ. Чувствах се чужда, нежелана, натрапница в чужд живот. Но обичах Иван и вярвах, че любовта ни ще издържи.

Една неделя сутрин Иван ме покани да отидем заедно до пазара. Петърчо настоя да дойде с нас. Докато избирахме домати, той бутна щайга с ябълки и започна да крещи:

— Татко, защо тя винаги е с нас? Искам само двамата!

Хората ни гледаха осъдително. Иван се опита да го успокои, но Петърчо избяга между сергиите. Тичахме след него из целия пазар, докато най-накрая го намерихме при една възрастна жена, която му даваше парче диня.

— Защо не ме обичаш? — попита ме той през сълзи.

Седнах до него на бордюра и го прегърнах.

— Пепи, аз не искам да ти взема татко. Искам само да бъдем приятели.

Той ме погледна с огромните си кафяви очи.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Този ден беше първият лъч светлина в тунела. Започнахме бавно да се сближаваме — играехме шах, рисувахме заедно, четяхме приказки преди лягане. Но всеки път когато майка му звънеше или идваше да го вземе, той отново ставаше затворен и студен към мен.

Иван беше разкъсван между двама огъня — любовта към мен и бащинския дълг към Петърчо. Често спорехме вечер:

— Не мога повече така! — извиках една нощ. — Чувствам се като гостенка в собствения си живот!

— А аз какво да направя? Това е синът ми! — отвърна той безпомощно.

— А аз? Аз къде съм в цялата тази история?

Тишината беше оглушителна.

Минаха месеци. Научих се да бъда търпелива, да не приемам всичко лично, да давам пространство на Петърчо и на Иван. Но вътре в мен остана една празнина — усещането, че никога няма да бъда истинска част от това семейство.

Понякога се питам: струва ли си да се бориш за любовта, когато цената е собственото ти щастие? Или трябва да се научим да приемаме чуждите деца като свои — дори когато те не искат това?

Какво бихте направили на мое място? Може ли една жена да намери щастието си до мъж с дете от предишен брак или винаги ще бъде „другата“?