Когато добротата се превръща в капан: Историята на един зет и неговата тъща

— Стига, Иван! Не може пак да й казваш „да“! — гласът на Магдалена трепереше от яд, докато затваряше вратата след себе си. Беше неделя вечер, а аз за пореден път държах в ръцете си торбите с покупки, които тъща ми беше „забравила“ у нас.

Вече девет години съм съпруг на Магдалена. Имаме прекрасен син — Алекс, който е на седем. Живеем в двустаен апартамент в Люлин, а тъща ми, госпожа Стефанова, е само на две спирки с трамвая. Отначало отношенията ни бяха нормални — тя беше мила, носеше домашна баница и винаги се усмихваше. Но с времето започна да се намесва все повече — първо с малки услуги: „Иване, можеш ли да ми смениш крушката?“, „Иване, ще минеш ли през аптеката?“. После започнаха по-сериозните молби: „Иване, ще ми помогнеш ли да преместя гардероба?“, „Иване, ще ме закараш ли до Пловдив при братовчедка ми?“.

Първоначално не отказвах — така съм възпитан. В нашето семейство се помага. Но с времето започнах да усещам как добротата ми се превръща в задължение. Всяка неделя сутрин телефонът ми звънеше:

— Иване, ти си силен мъж, ще дойдеш ли да оправиш пералнята? — гласът ѝ беше винаги мил, но вече усещах нотка на изискване.

— Добре, госпожо Стефанова, ще дойда следобед — отговарях аз, докато Магдалена ме гледаше с укор.

— Защо пак ѝ угаждаш? — питаше ме тя. — Тя си мисли, че си й длъжен!

— Не искам да се караме — отвръщах тихо. — Все пак е майка ти.

Но напрежението растеше. Алекс започна да се оплаква:

— Тате, пак ли ще ходиш при баба? Кога ще играем футбол?

Сърцето ми се свиваше. Виждах как времето ми със семейството се топи, а тъща ми все повече разчиташе на мен за всичко — от плащане на сметки до носене на тежки чанти от пазара.

Един ден Магдалена не издържа. Беше петък вечер, а аз тъкмо се прибирах от работа, когато телефонът звънна:

— Иване, пералнята пак не работи! Ще дойдеш ли веднага?

Погледнах Магдалена. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

— Моля те, остани тази вечер с нас! — прошепна тя.

— Обещах ѝ… — започнах аз.

— А на нас кога ще обещаеш? — прекъсна ме тя.

Тогава за първи път се почувствах разкъсан. Между дълга към семейството и желанието да бъда добър човек. Отидох при тъща ми. Тя ме посрещна с усмивка:

— Знаех си, че няма да ме оставиш!

Докато оправях пералнята, чух как тя говори по телефона:

— Абе, Марийке, моят зет е златен! Всичко прави за мен! Ако не беше той…

В този момент осъзнах — нейната благодарност беше само думи. За нея аз бях просто удобство.

Върнах се у дома късно. Алекс вече спеше. Магдалена ме чакаше в кухнята.

— Докога ще живеем така? — попита тя тихо.

Не знаех какво да кажа. Чувствах се виновен пред всички — пред нея, пред Алекс, пред себе си.

На следващия ден реших да поговоря с тъща ми открито. Отидох при нея и казах:

— Госпожо Стефанова, трябва да поговорим сериозно. Обичам да помагам, но имам и свое семейство. Не мога винаги да съм на разположение.

Тя ме погледна изненадано:

— Какво искаш да кажеш? Че вече няма да ми помагаш?

— Ще помагам, когато мога. Но имам нужда от време за жена си и детето си.

Тя млъкна за миг, после избухна:

— Така ли? След всичко, което съм направила за вас!

Върнах се у дома със свито сърце. Магдалена ме прегърна:

— Гордея се с теб! Най-после постави граница!

Но отношенията с тъща ми охладняха. Тя започна да се оплаква на роднините:

— Иван вече не е същият! Забрави кой му е помогнал в началото!

Скоро започнахме да получаваме намеци от братовчеди и лели: „Май нещо сте се отчуждили от мама Стефанова…“

Вътрешно се борех със себе си — дали постъпих правилно? Дали добротата има граници? Или просто позволих на някого да прекрачи моите?

Днес вече знам — понякога най-голямата добрина е да защитиш собственото си семейство и себе си. Но все още се питам: Ако не помогнеш на близък човек, лош ли си? Или просто си човек със свои нужди?

А вие как бихте постъпили? Колко далеч трябва да стига добротата ни към роднините?