Когато домът не е за всички: Историята на една майка, която трябва да избере между мира и семейството

– Не мога повече, мамо! – гласът на дъщеря ми Виктория трепери по телефона, а аз усещам как сърцето ми се свива. Вече е полунощ, а тя ми звъни разплакана. – Моля те, вземи ме при теб. Мен и Дара. Само нас двете.

Седя на ръба на леглото, стиснала слушалката толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. В стаята е тъмно, само уличната лампа хвърля бледа светлина през пердето. Мислите ми се блъскат една в друга – страх, вина, гняв, любов. Знам какво ще поиска Виктория. Знам и какво не мога да ѝ дам.

– Ами Стефан? – питам тихо, макар че вече знам отговора.

– Не искам да го виждам повече! – изкрещява тя. – Той… той пак го направи. Пред Дара.

Тялото ми се вцепенява. Стефан – зет ми. Човекът, когото никога не приех напълно. Още от първия ден усещах нещо студено в него, нещо опасно. Но Виктория беше влюбена, вярваше му. А сега… сега плаче посред нощ и ме моли за помощ.

– Ела веднага – казвам. – Ще отключа вратата.

Докато чакам, спомените ме връхлитат като буря. Как я държах за ръка, когато беше малка и се страхуваше от тъмното. Как ѝ обещах, че винаги ще я пазя. А после как я изпратих с бяла рокля към един мъж, когото не познавах истински.

Вратата се отваря с трясък. Виктория стои на прага с разрошена коса и подпухнали очи. Дара е сгушена в ръцете ѝ, стиснала плюшеното си мече.

– Мамо… – прошепва Виктория и се разплаква на рамото ми.

– Всичко ще се оправи – лъжа я аз, докато я прегръщам.

На сутринта кухнята мирише на чай от липа и препечен хляб. Дара рисува с пастели на масата, а Виктория седи срещу мен, бледа и уморена.

– Мамо… – започва тя плахо. – Може ли да останем при теб? За известно време… докато си намеря работа и жилище.

– Разбира се – казвам веднага. – Ти и Дара винаги сте добре дошли тук.

– А Стефан? – пита тя тихо.

Мълча дълго. Виждам страха в очите ѝ, но и надеждата.

– Не мога да го приема тук – казвам най-накрая. – Не след всичко, което ти е причинил.

Виктория навежда глава. Сълзи капят в чая ѝ.

– Той е баща на детето ми… – прошепва тя.

– Но не е част от нашия дом – отвръщам твърдо. – Не и докато не се промени.

Дните минават бавно. Виктория търси работа, ходи по интервюта с треперещи ръце. Дара започва да се смее отново, да играе в двора с другите деца. Аз се опитвам да бъда силна за всички ни, но нощем плача сама в тъмното.

Една вечер Стефан звъни на вратата. Стои отпред с букет увехнали цветя и умолителен поглед.

– Ева, моля те… Пусни ме да поговоря с тях. Ще се поправя, обещавам!

– Не мога – казвам през сълзи. – Не мога да рискувам спокойствието им заради твоите обещания.

Той удря с юмрук по вратата и си тръгва ядосан. Виктория ме гледа със смесени чувства – облекчение и вина.

– Може би трябваше да му дадем шанс… – казва тя една вечер.

– Колко шансове заслужава човек, който наранява семейството си? – питам аз.

В квартала започват да шушукат. „Виктория пак се върна при майка си…“ „Стефан пак е изпуснал нервите си…“ Чувствам погледите им по гърба си всеки път, когато излизам до магазина.

Майка ми звъни от Пловдив:

– Ева, не разбивай семейството на детето си! Всички имат проблеми!

– Не мога да приема насилието като проблем, мамо! – отвръщам ядосано.

Всяка вечер гледам как Виктория заспива до Дара на старото си легло. Понякога я чувам да плаче тихо в тъмното. Болката ѝ е моя болка.

Една сутрин намирам бележка на масата:

„Мамо,
Благодаря ти за всичко. Отивам при Стефан за последен разговор. Обичам те! Вики“

Сърцето ми спира за миг. Обаждам ѝ се веднага – телефонът е изключен. Паниката ме обзема. Какво ако той пак…

Часове по-късно Виктория се връща разплакана, но спокойна.

– Казах му, че няма връщане назад – казва тя тихо. – Че избирам себе си и Дара.

Прегръщам я силно. Знам колко ѝ е тежко това решение.

Минават месеци. Виктория намира работа като учителка в детска градина. Дара тръгва на предучилищна и все по-рядко пита за баща си. Аз все още се будя нощем от страхове и вина: дали направих правилното?

Понякога вечер сядам сама на балкона и гледам светлините на града.

„Може ли една майка да бъде щастлива, ако трябва да избира между мира в дома си и цялостта на семейството? А вие как бихте постъпили?“