Когато вдигнах телефона на приятелката си и чух гласа на съпруга си

– Ало? – гласът ми трепереше, докато държах телефона на Мария. Не очаквах да чуя нейната майка или някой от колегите ѝ, а познатият, топъл глас на съпруга ми – Петър.

– Мария, скъпа, кога ще се видим пак? – прозвуча той, с онази нотка на нежност, която мислех, че е запазена само за мен.

В този миг времето спря. Сърцето ми заби лудо, а ръцете ми се вкочаниха. Не можех да изрека и дума. Затворих телефона бавно, като че ли всяко движение ме боли. Мария ме гледаше с широко отворени очи, усетила нещо нередно.

– Какво има, Лили? – попита тя тихо, сякаш се страхуваше от отговора.

Не можех да говоря. Просто ѝ подадох телефона и избягах в банята. Там се свлякох на студения под и се разплаках безутешно. В главата ми ехтяха думите му – „скъпа“, „кога ще се видим пак“. Колко пъти съм чувала тези думи, отправени към мен? А сега ги казва на най-добрата ми приятелка.

След няколко минути Мария почука плахо на вратата.

– Лили… Моля те, излез. Мога да обясня…

Излязох с подпухнали очи и я погледнах право в лицето. Тя беше пребледняла, устните ѝ трепереха.

– Колко време? – попитах с глас, който не познах.

– Лили… Не исках да стане така… Започна случайно… Петър беше самотен, ти работеше толкова много…

– Не ме интересува! – прекъснах я. – Колко време?

– Почти година…

Светът ми се срина. Всичко, което бях градяла с Петър – домът ни, спомените ни, дори малките ни ритуали като неделната закуска в леглото – всичко изгуби смисъл. Как можах да не забележа? Как можах да бъда толкова сляпа?

Върнах се у дома като призрак. Петър ме чакаше на масата с чаша чай и усмивка.

– Как мина при Мария? – попита той невинно.

Погледнах го дълго. В този момент го намразих и обикнах едновременно. Намразих го заради лъжите, но го обикнах заради спомените ни, заради децата ни, заради всичко хубаво, което сме имали.

– Знам всичко – казах тихо.

Той пребледня. Чашата му затрепери в ръката.

– Лили… Моля те…

– Не! Не ме моли! Само ми кажи защо! Защо Мария? Защо аз?

Той започна да говори несвързано – за самотата си, за това как сме се отдалечили един от друг, как Мария го разбирала…

– А мен някой пита ли ме как се чувствам? Аз не съм ли самотна? Аз не страдам ли? – извиках през сълзи.

Децата ни – малката Деси и по-големият Косьо – влязоха в стаята уплашени.

– Мамо, тате… Какво става? – попита Деси с треперещо гласче.

Петър ги прегърна и ги увери, че всичко ще е наред. Но аз знаех, че нищо вече няма да е наред. В този момент разбрах колко крехко е щастието и колко лесно може да бъде разрушено от една лъжа.

Следващите дни минаха като в мъгла. Петър се опитваше да говори с мен, да ми обяснява, да ме моли за прошка. Мария ми пишеше съобщения всеки ден – „Лили, прости ми!“, „Не исках да те нараня!“, „Обичам те като сестра!“ Но как се прощава такова предателство?

Майка ми дойде у дома и ме прегърна силно.

– Дете мое, животът е пълен с болка и разочарования. Но ти си силна. Помисли за децата си. Те имат нужда от теб.

Седяхме дълго в тишина. Спомних си как баща ми напусна майка ми заради друга жена и колко години ѝ трябваха да се изправи отново на крака. Не исках децата ми да минават през същото. Но не можех да простя. Не още.

Една вечер Косьо дойде при мен.

– Мамо, ти ще напуснеш ли тате?

Погалих го по косата и му казах:

– Не знам още, миличък. Но каквото и да стане, винаги ще ви обичам.

Той ме прегърна силно и прошепна:

– И аз те обичам, мамо.

Тези думи ме разтърсиха повече от всичко друго. За кого живея? За себе си или за тях? Трябва ли да жертвам щастието си заради семейството?

Сега стоя пред огледалото и гледам отражението си – уморена жена с разбито сърце и много въпроси без отговор. Мога ли някога да простя? Или трябва да започна живота си отначало?

Кажете ми – ако бяхте на мое място, бихте ли простили? Или има предателства, които никога не могат да бъдат забравени?