Горчивият вкус на Коледа: Когато мама избира някой друг

– Защо пак тя, мамо? – гласът ми трепереше, докато стоях в коридора на панелния апартамент в Люлин, а в ръцете ми се стискаше подаръкът за майка ми. Беше Бъдни вечер и въздухът миришеше на печени чушки и тиквеник, но в мен се вихреше буря.

Майка ми, Мария, не ме погледна. Беше заета да подрежда масата с любимите ястия на сестра ми – сарми с кайма, които аз не понасям, и баница с праз, която децата ми отказват да ядат. Сестра ми, Деси, вече беше седнала на най-доброто място до прозореца, а двете й деца шумно разопаковаха подаръците си. Моите момчета стояха до мен, срамежливо стискаха ръцете си и гледаха към пода.

– Не започвай пак, Ива – каза майка ми тихо, сякаш се страхуваше някой да не чуе. – Деси има нужда от подкрепа тази година. Ти си силна, ще се справиш.

Силна? Колко пъти съм чувала това през живота си? Сякаш силата ми е извинение да бъда пренебрегвана. Сякаш нуждите на Деси винаги са по-важни от моите. В този момент усетих как нещо в мен се чупи безвъзвратно.

Спомних си как като деца Деси винаги получаваше новите дрехи, а аз – нейните стари. Как когато плачех заради несправедливост, майка ми казваше: „Ти си по-голямата, трябва да отстъпваш.“ Как на бала ми даде само 50 лева „защото Деси има нужда от нов телефон“. Всичко това ме връхлетя като лавина.

– Мамо, децата ми са гладни. Не можеш ли поне веднъж да сготвиш нещо за тях? – гласът ми беше по-остър, отколкото исках.

– Ако не им харесва, има хляб и сирене – отвърна тя сухо. – Не мога да угаждам на всички.

Деси ме погледна с онзи поглед на победителка. Знаех го добре – тя винаги печели. Винаги е била любимката. Дори когато направи аборт на 19 и майка ми плака цяла седмица, пак я прегърна и й купи нова рокля. А когато аз се разведох и останах сама с две деца, чух само: „Ти си си виновна.“

Седнах на ръба на дивана и прегърнах момчетата си. Те шепнеха: „Мамо, кога ще си ходим?“ Сърцето ми се късаше. Погледнах към масата – всички се смееха на шегите на Деси. Майка ми й сипваше още вино и я милваше по косата. Аз бях невидима.

– Мамо, ние ще тръгваме – казах тихо.

– Как така? Още не сме разчупили питката! – възкликна тя.

– Не се чувстваме добре – излъгах. Истината беше, че не издържах повече.

Деси се усмихна самодоволно:
– Ако искате, вземете малко от баницата за вкъщи.

– Благодаря, но няма нужда – отвърнах студено.

Излязохме в студа. Момчетата мълчаха. Вървяхме към спирката на трамвая и аз усещах как сълзите ми замръзват по бузите. Защо винаги трябваше да се боря за трохи внимание? Защо майка ми никога не виждаше болката ми?

Вкъщи седнахме около малката елха. Момчетата отвориха скромните си подаръци – книжки и шоколадови фигурки. Прегърнах ги силно.

На следващия ден телефонът ми звънна. Майка ми:
– Защо си тръгнахте така? Деси много се натъжи.

– А ти? Ти изобщо забеляза ли как се чувствахме ние?

– Ива, стига си драматизирала! Винаги правиш проблем от нищо!

Затворих телефона със сълзи в очите. За първи път в живота си не изпитах вина. Изпитах само празнота.

Дните минаваха. Майка ми не се обади повече. Деси публикува снимки от празника във Фейсбук: „Семейство – най-важното нещо!“ Под снимките – десетки лайкове и коментари: „Колко сте щастливи!“, „Бог да ви пази!“ Никой не знаеше истината зад кадъра.

Веднъж срещнах леля Галя пред блока:
– Иве, какво става? Майка ти много страда.

– А аз? Аз не страдам ли?

Тя въздъхна:
– Знам, че ти е тежко. Но майките понякога грешат…

Понякога? А ако грешката им струва щастието на децата им?

Минаха месеци. Празниците вече нямаха същия смисъл за мен. Започнах да се питам – заслужава ли си да се боря за връзка, която винаги е била едностранна? Или е време да спра да търся любов там, където няма?

Понякога нощем лежа будна и се чудя: ако един ден децата ми ме попитат защо баба им ги обича по-малко от братовчедите им… какво ще им кажа?

А вие… бихте ли простили? Или бихте продължили напред без да поглеждате назад?