Скрита зад вратата: Нощта, в която избягах с децата си

— Мамо, студено ми е… — прошепна Калоян, докато се сгушваше още по-плътно в мен. Притиснах го към себе си и с другата ръка погалих косата на малката Мария, която вече тихо хлипаше. Седяхме на стълбището между третия и четвъртия етаж, а навън нощта беше гъста и безмилостна. Сърцето ми биеше така силно, че се чудех дали не го чуват всички в блока.

— Тихо, милички. Всичко ще бъде наред — излъгах ги. Не знаех какво друго да кажа. Не знаех дали наистина ще бъде наред. Вече беше почти полунощ, а аз нямах къде да отида. Бяхме избягали от вкъщи с две чанти дрехи и няколко играчки. Всичко останало — миналото, болката, страхът — остана зад онази врата, която затворих завинаги след себе си.

Преди часове събрах смелостта си. Стоях в кухнята, докато Георги крещеше за поредния изгорял обяд. Децата се бяха скрили под масата. Погледнах ги и нещо в мен се пречупи. Взех ги за ръце и излязохме. Не мислех, просто вървях. Първо към приятелката ми Елена — тя винаги казваше: „Ако ти потрябва нещо, знаеш къде живея.“

Звъннах на вратата ѝ с треперещи ръце. Отвори мъжът ѝ — Димитър. Погледна ме от глава до пети, после погледна децата.

— Какво правиш тук по това време? — попита рязко.

— Моля те… трябва ми помощ. Мога ли да остана за малко? — прошепнах.

Той въздъхна тежко.

— Елена спи. Не е удобно сега. Имаме си наши проблеми.

Вратата се затвори пред лицето ми. Стоях няколко секунди като вцепенена. Калоян ме дръпна за ръката.

— Мамо, къде ще спим?

— Ще измисля нещо — казах, макар че не вярвах на думите си.

Тръгнахме към блока на леля ми Станка, но там никой не отвори. После към съседката ни от предишния апартамент — тя само надникна през шпионката и каза: „Извинявай, не мога да се меся.“

Така се озовахме тук — на стълбището на един непознат блок, където поне беше топло и сухо. Прегърнах децата си и се опитах да не плача пред тях.

В главата ми се въртяха думи от миналото: „Търпи заради децата“, „Мъжете са такива“, „Ще мине“. Но нищо не минаваше. С всяка година Георги ставаше по-груб, по-студен, по-опасен. Вече не удряше само мен — веднъж шамароса Калоян, защото беше разлял вода на пода. Тогава реших: повече няма да позволя това.

— Мамо, гладен съм… — прошепна Мария.

Извадих от чантата една вафла и я разделих между двамата. Те я изядоха мълчаливо, а аз гледах как сенките по стените танцуват от светлината на уличната лампа.

Телефонът ми иззвъня — Георги. Натиснах „отказ“. После пак звънна — този път майка ми.

— Къде си? Георги каза, че си избягала! Как можа да го оставиш така? Знаеш ли какво ще кажат хората? — гласът ѝ беше остър като нож.

— Мамо, не мога повече… Той ни бие! — извиках през сълзи.

— Всички имаме трудности! Върни се у дома! — отсече тя и затвори.

Стиснах телефона така силно, че кокалчетата ми побеляха. За миг си помислих да звънна на полицията или на някакъв кризисен център, но после си спомних историите на други жени: „Полицията дойде, поговориха с него и си тръгнаха.“ Или: „В кризисния център няма места.“

Децата вече бяха заспали в скута ми. Гледах ги и се чудех какво ще правя утре. Дали ще намеря работа? Дали ще имам сили да започна отначало? Дали някой ще ни подаде ръка?

В този момент чух стъпки по стълбите. Сърцето ми подскочи. Млада жена с пазарска чанта спря пред нас.

— Добре ли сте? — попита тя внимателно.

Погледнах я с отчаяние.

— Нямаме къде да отидем… Бягаме от мъжа ми…

Тя се поколеба за миг, после кимна.

— Елате у нас за тази нощ. Имам малък диван и топъл чай.

Сълзите ми потекоха безконтролно. За първи път от години някой ми подаде ръка без да пита „Защо?“ или „Какво ще кажат хората?“

Влязохме в малкия ѝ апартамент. Децата легнаха веднага, а аз седнах на ръба на дивана с чаша чай в ръка.

— Как се казваш? — попита жената.

— Анелия.

— Аз съм Петя. Не се притеснявай, тук сте в безопасност.

Погледнах я с благодарност и за първи път от много време усетих лъч надежда.

Сега, докато пиша тези редове и децата спят до мен, се питам: Колко още жени като мен чакат някой просто да им отвори врата? Колко още ще търпим в името на „доброто семейство“? Ами ако утре ти си тази на стълбището?