Капризът на едно дете, който разтърси приятелството ни

„Не може ли да си играе сама или да гледа малко анимации?“ – гласът на Петър кънтеше в коридора, докато аз се опитвах да успокоя Мария, която за пореден път беше дошла с малкия си син Борис. Беше събота следобед, а нашият апартамент в Люлин отново се беше превърнал в детска площадка. Борис тичаше из стаите, дърпаше пердетата и крещеше, докато Мария се опитваше да ми покаже новите снимки на телефона си – разбира се, всички на Борис.

Петър затвори вратата на спалнята с трясък. Знаех, че е на ръба. От седмици се опитвах да балансирам между приятелството си с Мария и нуждата от спокойствие у дома. Но Мария беше различна, откакто роди. Всяка нейна мисъл беше за Борис. Профилната ѝ снимка във Фейсбук – Борис. Във Вайбър – Борис. Дори в Инстаграм – пак Борис. Понякога се чудех дали още помни коя е тя самата.

– Виж го колко е сладък! – възкликна Мария и ми подаде телефона си. – Вчера сам си обу чорапите!

– Много е сладък, Мария, наистина – усмихнах се, макар че вече бях виждала тази снимка поне три пъти.

Борис се спъна в килима и заплака. Мария скочи като ужилена.

– О, миличък! Ела при мама! – Тя го гушна и започна да го люлее, сякаш беше бебе.

Петър излезе от спалнята с въздишка.

– Извинявай, Мария, но имам работа. Може ли малко по-тихо?

Мария го изгледа накриво.

– Децата са шумни, Петре. Свиквай.

Петър само поклати глава и се върна в стаята.

След като Мария си тръгна, седнах до Петър на леглото. Той ме погледна уморено.

– Не мога повече така, Яна. Всеки уикенд е едно и също. Не сме ли заслужили малко спокойствие?

– Знам… Но Мария няма никой друг. Мъжът ѝ работи в чужбина, майка ѝ е болна…

– А ние какво сме? Детегледачки? – Петър стана и започна да крачи из стаята. – Яна, ти си ми жена, не майка на чуждо дете.

Тези думи ме удариха като шамар. Обичах Мария като сестра, но усещах как нещо в мен се пречупва. Вечерта не можах да заспя. Превъртах в главата си всички наши разговори през последните месеци. Всичко беше за Борис: първото зъбче, първата крачка, първата настинка… А къде бях аз? Къде беше нашето приятелство?

На следващата сутрин получих съобщение от Мария: „Може ли да дойдем пак? Борис много те обича.“

Петър ме погледна въпросително.

– Ще ѝ кажеш ли най-после?

Стиснах зъби и ѝ написах: „Мария, днес не можем. Имаме нужда от малко време за нас.“

След минута телефонът ми звънна.

– Какво става? Да не сте болни? – гласът ѝ звучеше разтревожено.

– Не… Просто… Мария, трябва да поговорим.

Настъпи тишина.

– Добре… Ще дойда сама.

Когато дойде, очите ѝ бяха зачервени.

– Яна… Аз… Само при теб се чувствам добре. Всички други ме избягват. Казват, че съм станала досадна…

Сълзите ѝ потекоха по бузите.

– Не си досадна… Просто… Понякога имам нужда от теб, не само от Борис. Липсваш ми ти – Мария, която обича книги, която може да говори за всичко…

Тя ме прегърна силно.

– Извинявай… Толкова ми е трудно сама…

Тогава разбрах – не беше само Борис проблемът. Беше самотата ѝ, страхът ѝ да не изгуби връзка с хората около себе си.

Вечерта разказах всичко на Петър. Той въздъхна:

– Добре… Но нека има граници. И ти имаш нужда от време за себе си.

Оттогава започнахме да се виждаме по-рядко с Мария, но когато го правехме, говорехме за нас двете – за мечтите ни, за страховете ни… А Борис? Той намери нови приятели в кварталната градинка.

Понякога се питам: Дали щяхме да останем приятелки, ако не бяхме поговорили открито? Колко често позволяваме на страховете и самотата да разрушат връзките ни? Какво мислите вие?