Не съм достатъчно добра – Една любов, разбита от предразсъдъци
– Мамо, защо винаги трябва да се чувствам виновна за това, че съм различна? – изкрещях през сълзи, докато вратата на стаята ми се затръшна зад мен. Майка ми стоеше в коридора, безмълвна, с ръце, стиснати в юмруци. Навън беше късен ноември, а в мен бушуваше буря.
Петър беше първата ми истинска любов. Срещнах го на автобусната спирка до пазара в Пловдив, където продавахме домати и чушки с майка ми. Той беше висок, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Заприказвахме се за глупости – за цените на зеленчуците, за времето, за това как автобусите винаги закъсняват. Но още тогава усетих нещо специално.
Седмици наред Петър идваше всеки ден на пазара. Купуваше по нещо дребно и винаги намираше повод да остане още малко. Един ден ме покани на кафе. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Седнахме в малкото кафене до реката и говорихме с часове. Разказах му за мечтите си – че искам да уча за медицинска сестра, че искам да помагам на хората. Той ми разказа за семейството си – баща му бил инженер, майка му учителка по литература. Усетих сянка в гласа му, когато спомена родителите си.
– Те са… малко старомодни – каза той и се усмихна извинително.
Не обърнах внимание тогава. Бях заслепена от любовта си.
Петър ме заведе у тях след месец. Бях облякла най-хубавата си рокля, косата ми беше прибрана в стегната плитка. Майка му ме посрещна с хладна усмивка.
– Приятно ми е, Мария – казах и подадох ръка.
Тя я пое неохотно.
– От кой квартал сте? – попита тя веднага.
– От Столипиново – отвърнах честно.
Видях как лицето ѝ се стегна. Баща му дори не ме погледна през цялата вечер. Говореха си помежду си за книги, за политика, а аз се чувствах като невидима.
След вечерята Петър ме изпрати до спирката.
– Извинявай за тях… Просто не са свикнали… – прошепна той.
– Не е нужно да се извиняваш – казах аз, но вътре в мен се надигаше гняв.
След тази вечер всичко се промени. Майка му започна да го притиска – „Тя не е за теб!“, „Какво ще кажат хората?“, „Ще ти съсипе бъдещето!“ Петър се опитваше да ме защити, но виждах как тежестта на семейството му го пречупва малко по малко.
Една вечер той дойде при мен със зачервени очи.
– Мария… Не мога повече… Опитах всичко… Те няма да се променят…
– А ти? Ти ще се промениш ли? Ще позволиш ли на тях да решават вместо теб?
Той мълча дълго. После само ме прегърна силно и си тръгна. Това беше последният път, когато го видях.
Светът ми рухна. Седмици наред не можех да стана от леглото. Майка ми ме гледаше с тъжни очи и мълчаливо ми носеше чай. Сестра ми се опитваше да ме развесели с глупави шеги, но нищо не помагаше.
Веднъж чух майка ми да шепне на баща ми:
– Не е честно… Защо нашите деца винаги трябва да страдат?
Тогава реших, че няма да позволя на предразсъдъците да определят живота ми. Записах се в медицинския колеж. Работех по цял ден на пазара, а вечер учех до късно. Беше трудно – хората често ме гледаха с недоверие, когато разбираха откъде съм. Но им доказвах обратното всеки ден – с упоритостта си, с желанието си да помагам.
Години по-късно срещнах Петър случайно в болницата, където работех като сестра. Беше довел детето си на преглед. Погледите ни се срещнаха за миг – в неговите очи видях болка и съжаление.
– Здравей, Мария… Радвам се да те видя – каза той тихо.
– И аз… Надявам се, че си щастлив – отвърнах аз и усетих как една част от мен най-накрая намира покой.
Сега знам, че не е важно какво мислят другите за мен. Важно е какво мисля аз за себе си. Научих се да се обичам такава, каквато съм – с всичките си белези и болки.
Понякога вечер се питам: Колко още хора като мен ще трябва да докажат стойността си само защото са различни? Кога ще спрем да мерим любовта с чужди мерки?