Подаръкът, който никога не беше мой

– Как можа да направиш това, Мартине? – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в средата на хола, стиснала в ръце златната гривна, която само преди седмица получих от приятеля си. Не разбирах какво се случва, докато баща ми не хвърли на масата банковото извлечение.

– Това е за твоя подарък – каза той с пресипнал глас. – Мартин поиска пари назаем от нас, уж за ремонт на колата си. А после ти купи тази гривна.

Светът ми се срина. В този момент сякаш всичко около мен замря – гласовете на родителите ми, тиктакането на часовника, дори уличният шум отвън. В главата ми кънтяха само думите: „Подаръкът не е твой. Подаръкът е купен с нашите пари.“

Върнах се назад във времето – онази вечер, когато Мартин ме изненада в любимото ни заведение в центъра на София. Беше студено, но той държеше ръцете ми топли в своите и ме гледаше с онзи поглед, който ме караше да вярвам, че съм най-важният човек на света.

– Имам нещо за теб – прошепна той и извади малка кутия. Когато я отворих, златната гривна блесна на светлината от свещите. Разплаках се от радост и го прегърнах силно.

– Не трябваше! – казах му тогава.

– Трябваше – отвърна той. – Защото ти го заслужаваш.

Сега обаче всичко изглеждаше като лъжа. Вечерта, когато се прибрах след разкритието, Мартин ме чакаше пред входа на блока. Очите му бяха уморени, а ръцете – нервно пъхнати в джобовете.

– Знам защо си ядосана – започна той тихо. – Просто нямах друг избор. Исках да те зарадвам…

– С парите на родителите ми? – прекъснах го аз. – Защо не ми каза?

– Мислех, че ще успея да им върна парите навреме. Получих обещание за работа в една фирма, но нещата се провалиха…

– А ако не бяха разбрали? Щеше ли да ми кажеш?

Той замълча. В този момент разбрах, че доверието ни е разбито. Не ставаше въпрос само за парите или за подаръка – ставаше въпрос за честността между нас.

Следващите дни бяха мъчителни. Родителите ми не можеха да повярват, че съм позволила такова нещо да се случи под носа ми. Баща ми беше особено разочарован:

– Винаги сме те учили да бъдеш внимателна с хората. Не всеки, който ти се усмихва, ти мисли доброто.

Майка ми плачеше нощем и аз я чувах през стената. Чувствах се виновна и предадена едновременно.

Мартин опита да оправи нещата – започна да работи допълнително като куриер и върна част от парите на родителите ми. Но раната вече беше отворена. Всеки път, когато го виждах, си спомнях как ме е излъгал.

Една вечер седнахме в малкото кафене до НДК, където често ходехме преди.

– Обичам те – каза той тихо. – Знам, че сгреших. Но го направих от любов.

– Любовта не е оправдание за лъжа – отвърнах аз. – Ако беше дошъл при мен и ми беше казал истината… Може би щях да разбера.

Той наведе глава и замълча. В този момент осъзнах, че трябва да избера себе си пред илюзията за щастие.

Върнах гривната на Мартин и му казах, че повече не можем да бъдем заедно. Болеше ме ужасно, но знаех, че това е правилното решение.

Семейството ми прие решението ми със смесени чувства – майка ми ме прегърна през сълзи, а баща ми само кимна одобрително.

Минаха месеци. Все още усещам празнината от раздялата и понякога се питам дали не бях твърде строга към Мартин. Но когато видя майка си да се усмихва отново или чуя баща си да разказва шеги на вечеря, знам, че съм избрала правилно.

Понякога животът ни поднася уроци по най-болезнения начин. Доверието е като стъкло – веднъж счупено, трудно се залепя отново.

А вие как бихте постъпили на мое място? Прошката ли е по-важна или принципите?