„Снаха ми каза, че ще е по-добре да се виждаме само по празниците“ – Историята на една българска майка

– Мамо, мисля, че ще е по-добре да се виждаме само по празниците. – Гласът на Мария, снахата ми, беше тих, но твърд. Стоях в кухнята на апартамента, който им подарих за сватбата, и усещах как подът под краката ми се разклаща.

– Какво? – едва прошепнах. – Мария, аз… Аз ви дадох този дом, за да сте щастливи. Не искам нищо в замяна, само да ви виждам, да съм част от живота ви.

Тя не ме погледна. Пръстите ѝ нервно играеха с халката. – Не става въпрос за това. Просто… така ще е по-спокойно за всички.

В този миг си спомних всичко. Как останах сама с две деца, когато Петър ме напусна заради друга жена. Как майка ми идваше всяка сутрин, за да ги заведе на училище, докато аз работех на две места – първо в шивашкия цех в „Дружба“, после чистех офиси в центъра. Как вечер се прибирах със синини по ръцете и мирис на препарат, но винаги с усмивка за тях.

Никога не се оплаках. Дори когато Иван беше на 10 и започна да пита защо татко не идва вече у дома. Или когато Мария беше само на 4 и плачеше нощем заради кошмарите. Прегръщах ги и им казвах, че всичко ще бъде наред. Не успях да се омъжа повторно – кой би искал жена с две деца и толкова грижи? Но не съжалявам. Те бяха моят свят.

Когато Иван завърши университета, плаках от радост. Събирах пари с години, за да му помогна да си стъпи на краката. А когато срещна Мария – хубаво момиче от Пловдив, учителка по математика – си помислих: „Ето, животът му се подрежда.“

Подарих им апартамента на баба си в „Младост“. Беше старичък, но го ремонтирахме заедно – боядисвахме стените, сменяхме плочките в банята. Мария изглеждаше щастлива тогава. Дори ме прегърна веднъж и каза: „Благодаря ви, мамо.“

Но нещо се промени след сватбата. Иван започна да идва все по-рядко у дома. Когато го питах как е Мария, само вдигаше рамене: „Добре сме.“ А аз усещах студенината през телефона.

Опитвах се да не натрапвам присъствието си. Канех ги на вечеря веднъж месечно – готвех любимата им мусака или баница с тиква. Понякога Мария отказваше с извинението, че е уморена или има работа. Веднъж дори чух как шепне на Иван: „Пак ли ще ходим при майка ти?“

Сърцето ми се сви. Не исках да бъда тежест. Само исках да ги виждам, да чуя как са.

Днес стоя в празната кухня и гледам снимките по стената – Иван като абитуриент, Мария с усмивка до него, аз прегърнала двете си деца на плажа във Варна. Всичко изглежда толкова далечно.

Телефонът ми звънна. Беше Иван.

– Мамо… Мария не се чувства добре напоследък. Може би е по-добре да не идваш толкова често.

– Иванчо, аз само искам да ви помогна… Ако имате нужда от нещо…

– Ще ти кажем, мамо. Просто… дай ни малко пространство.

Затворих телефона и избухнах в сълзи. Защо? Какво направих погрешно? Дадох им всичко – време, сили, дом… А сега съм сама.

На следващия ден отидох при майка ми на гробищата. Седнах до плочата ѝ и прошепнах:

– Мамо, ти винаги казваше: „Децата са всичко.“ Но какво става, когато те забравят коя си?

Вечерта получих съобщение от Мария: „Благодаря за всичко досега. Ще се чуем за Коледа.“

Коледа… Оставаха два месеца до празника. Два месеца самота.

Започнах да се питам дали не съм прекалила с грижите си. Дали не съм задушила Иван с любовта си? Или може би Мария просто не ме харесваше никога?

Съседката ми Лиляна ме видя разплакана пред входа.

– Какво има, Цветанке?

– Снахата ми каза да не ги безпокоя… Че ще е по-добре да се виждаме само по празниците.

Лиляна поклати глава:

– Днешните млади са други… Не ценят жертвите ни.

Но аз не искам да ги обвинявам. Може би наистина им преча. Може би трябва да приема самотата като част от живота си.

Всяка вечер сядам до прозореца и гледам светлините на града. Мисля си за всички майки като мен – дали и те чакат обаждане от децата си? Дали и те се чудят къде са сбъркали?

Понякога си представям как Иван влиза през вратата с усмивка: „Мамо, липсваше ни.“ Но това са само мечти.

Коледа наближава. Ще сложа елхата сама и ще чакам телефонът да звънне.

Кажете ми честно – заслужавам ли тази самота? Или просто така е устроен животът ни днес?