Годишнината, която промени всичко: Историята на една вечер, която никога няма да забравя
„Димитре, ще се прибереш ли навреме?“ – гласът ми трепереше, докато държах телефона с потни длани. Беше първата ни годишнина като семейство и исках всичко да е перфектно. Свещите вече горяха на масата, а любимата му мусака къкришeше във фурната. В хола тихо звучеше „Обичам те завинаги“ на Васил Найденов. Сърцето ми туптеше от вълнение и тревога – дали ще оцени изненадата, дали ще се зарадва на подаръка, който избрах с толкова любов?
„Ще се прибера, Наталия, само още малко работа имам. Обещавам!“ – чу се гласът му от другата страна. Усмихнах се през сълзи. Толкова пъти беше обещавал, а после работата винаги го задържаше. Но тази вечер вярвах, че ще е различно.
Докато подреждах масата, телефонът ми иззвъня отново. Погледнах – „Мария“. Свекърва ми. Винаги усещах студенина в гласа ѝ, дори когато се опитваше да бъде мила. Откакто се оженихме с Димитър, тя сякаш не можеше да приеме, че вече не е единствената жена в живота му.
„Да, Мария?“ – опитах се да звуча спокойно.
„Наталия, трябва да поговорим. Идвам към вас.“
Не попита дали е удобно. Не каза „честита годишнина“. Просто идваше. Усетих как кръвта ми застива. Защо точно днес? Защо винаги трябва да е по нейното?
След половин час звънецът иззвъня. Отворих вратата и я видях – стиснала устни, с букет карамфили в ръка (знаеше, че не ги харесвам), и поглед, който казваше повече от всяка дума.
„Честита годишнина“, каза сухо и прекрачи прага без покана.
Влязохме в хола. Тя огледа масата и свещите с леко презрение.
„Мусака? Това ли е специалното ястие?“
Преглътнах обидата. „Това е любимото на Димитър.“
„Той обича сарми. Аз винаги му правех сарми за празници.“
Почувствах се като натрапница в собствения си дом. Опитах се да сменя темата:
„Мария, ще останете ли за вечеря?“
„Не съм дошла да ям. Трябва да поговорим за Димитър.“
Седнахме една срещу друга. Тя започна:
„Знам, че мислиш, че го правиш щастлив. Но той не е същият откакто сте заедно. Виждам го – уморен е, затворен е.“
Сълзите напираха в очите ми. „Работата го изморява, не аз.“
„Работата? Или ти? Може би не си готова за това семейство.“
В този момент ключът изтрака в ключалката. Димитър влезе и застина на прага – видя ни двете, напрежението във въздуха.
„Какво става тук?“
Мария стана и го прегърна театрално.
„Дойдох да ви честитя годишнината, миличък.“
Той ме погледна въпросително. Аз само поклатих глава.
Вечерята мина в тягостно мълчание. Мария разказваше истории от детството му, подчертавайки колко добре са били двамата преди мен. Димитър се опитваше да смени темата, но тя не спираше.
Когато най-накрая си тръгна, аз избухнах:
„Защо винаги ѝ позволяваш да ни разваля празниците? Защо не ѝ кажеш да ни остави на мира?“
Той въздъхна тежко.
„Тя ми е майка, Наталия. Не мога просто да я отблъсна.“
„А аз какво съм ти? Не заслужавам ли поне веднъж да бъда на първо място?“
Сълзите ми потекоха неудържимо. Той ме прегърна, но усещах дистанцията между нас – невидима стена, изградена от години зависимост и вина.
През нощта лежах будна и се чудех – дали някога ще бъда достатъчна за него? Дали ще имаме семейство само наше, или винаги ще деля сърцето му с друга жена?
Скъпи читатели, кажете ми – има ли място за двама в едно сърце? Или винаги някой ще трябва да отстъпи?