Заветът на свекървата ми: Истината, която разруши нашето семейство

— Не може да е вярно! — гласът на съпруга ми, Петър, проряза тишината като нож. Седяхме в хола на панелката ни в Люлин, а пред нас адвокатката държеше папка с документите. Децата — Мария и Георги — бяха в съседната стая и тихо се караха за дистанционното. В този момент светът ми се срина.

Свекърва ми, баба Станка, почина преди месец. Беше строга жена, но винаги се грижеше за всички ни. Помагаше с децата, носеше буркани със зимнина и не пропускаше да ни напомни колко е важно семейството да е задружно. Никога не съм си мислила, че ще остави нещо различно от спомени и няколко стари снимки. Но когато адвокатката започна да чете завещанието, разбрах, че нищо не е такова, каквото изглежда.

— Апартаментът в Младост и вилата в Банкя се оставят на… — адвокатката спря за миг и погледна Петър. — …на дъщеря ѝ, Лилия.

Петър пребледня. Аз усетих как кръвта ми се смразява. Лилия? Сестрата на Петър, която не беше стъпвала у нас от години? Която беше заминала за Германия и почти не се обаждаше дори по празници? А ние? Ние, които останахме тук, които се грижехме за баба Станка до последно?

— Това е някаква грешка! — Петър скочи от стола. — Майка ми никога не би направила такова нещо!

Адвокатката само поклати глава.

— Завещанието е нотариално заверено. Всичко е законно.

В този момент Георги влезе в стаята с въпросителен поглед.

— Тате, какво става?

Петър не можа да отговори. Аз го прегърнах през рамо и се опитах да не заплача пред децата. В главата ми се въртяха хиляди въпроси: Защо? Какво сме направили? Какво е направила Лилия, че заслужава всичко?

Вечерта беше тежка. Петър седеше мълчаливо на балкона и пушеше цигара след цигара. Аз миех чиниите и се опитвах да не мисля за бъдещето. Дали ще можем да останем в този апартамент? Дали ще трябва да започнем отначало?

На следващия ден Лилия пристигна от Германия. Влезе у дома с високо вдигната глава и скъпа чанта през рамо. Не беше виждала майка си от години, но сега изглеждаше спокойна и дори доволна.

— Здравейте — каза сухо и седна на дивана.

Петър я изгледа с омраза.

— Защо го направи? Какво ти даде майка ми, че заслужаваш всичко?

Лилия въздъхна тежко.

— Не съм искала нищо. Майка сама реши така. Може би защото ти никога не я слушаше. Може би защото винаги си бил нейното разочарование.

Петър скочи като ужилен.

— Аз ли? Аз останах тук! Аз се грижих за нея! Ти избяга!

Лилия го погледна със студени очи.

— Ти остана, защото нямаше къде да отидеш. Аз поне имах смелостта да започна нов живот.

В този момент почувствах как гневът ме залива. Не можех да повярвам, че всичко това се случва пред децата ни. Мария стоеше до вратата и слушаше с широко отворени очи.

— Моля ви! — извиках аз. — Спрете! Това не е начинът!

Но вече беше късно. Семейството ни се разпадаше пред очите ми.

Следващите дни бяха кошмарни. Лилия настояваше да продадем апартамента и вилата възможно най-скоро. Петър отказваше да подпише каквито и да било документи. Аз се опитвах да задържа мира у дома, но напрежението беше непоносимо.

Една вечер намерих Петър да плаче тихо в кухнята. Никога не го бях виждала така.

— Защо го направи майка ми? — прошепна той. — Какво съм ѝ сторил?

Не знаех какво да кажа. Прегърнах го силно и си пожелах всичко това да е просто лош сън.

Седмица по-късно получихме писмо от адвокатката. В него имаше обяснение от баба Станка — ръкописно писмо, което трябваше да получим след прочитането на завещанието.

„Скъпи Петре,
Знам, че ще ме намразиш за това решение. Но вярвам, че Лилия има нужда от подкрепа повече от теб. Ти имаш семейство, имаш корени тук. Лилия е сама в чужбина, бореше се години наред с болестта си и никой не ѝ помогна. Не можах да ти кажа истината приживе — тя има рак и няма много време. Надявам се някой ден да ми простиш.
Обичам ви и двамата.
Майка ти“

Писмото падна от ръцете ми. Петър го прочете няколко пъти, после просто седна на пода и се разплака като дете.

Тогава разбрах — понякога решенията на родителите са тежки и необясними за нас. Понякога болката е по-дълбока от това, което виждаме отвън.

Сега стоя тук, в празния ни хол, и се чудя: Щях ли аз да постъпя по същия начин? Можем ли някога да простим предателство, което всъщност е било акт на любов?