Принудена да избера: Как убедих съпруга си да се откъсне от собственото си семейство, преди да разрушат живота ни

— Не мога повече, Мартине! — гласът ми трепереше, докато стоях в средата на хола, стиснала ръцете си в юмруци. — Или ние, или те. Избери!

Той ме гледаше с онзи празен поглед, който ме побъркваше. Вече бяхме минали през този разговор десетки пъти, но този път нещо в мен се пречупи. Беше късна вечер, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз усещах как гневът и отчаянието се борят в гърдите ми.

Всичко започна още от първия ден, когато Мартин ме заведе у тях. Майка му — леля Сийка — ме изгледа от глава до пети и каза: „Ти ли ще ми вземеш момчето?“ Усмихнах се неловко, но в очите ѝ видях само лед. Оттогава всеки празник беше изпитание. Винаги намираше начин да ме унижи пред всички — „Ти не можеш да готвиш като мен“, „Мартин обича моите кюфтета, не твоите“, „Кога ще имаме внуче?“

Баща му — чичо Петър — беше по-тих, но винаги подкрепяше жена си. Сестрата на Мартин — Деси — беше като сянка на майка си: „Мамо каза, че не си за нашето семейство.“

Първите години се опитвах да бъда търпелива. Казвах си, че така е в българските семейства — свекървата винаги е трудна. Но с времето започнах да усещам как Мартин се променя. След всяко посещение у тях беше мрачен, раздразнителен. Започна да ми прави забележки за дреболии: „Майка ми каза, че не подреждаш добре дрехите“, „Деси мисли, че не се грижиш достатъчно за мен“.

Една вечер, след като се върнахме от поредния „семеен обяд“, избухнах:
— Защо им позволяваш да говорят така за мен? Защо винаги ги защитаваш?
— Те са ми семейство, Мария! Какво искаш да направя?
— Аз не съм ли ти семейство вече? Не съм ли достатъчна?

Той замълча. И това мълчание ме нарани повече от всичко.

Минаха месеци. Опитвах се да игнорирам обидите, но те ставаха все по-отровни. Един ден леля Сийка дойде у нас без предупреждение и започна да мести мебелите: „Така е по-уютно, момиче! Не разбираш ли?“ Когато ѝ казах да спре, тя ми отвърна: „Ти тук си само гостенка.“

Тогава разбрах — ако не сложа граница, ще загубя себе си.

Започнах да говоря с Мартин все по-често за това. Понякога плачех нощем, докато той спеше до мен. Друг път се карахме ожесточено:
— Мария, не мога просто да ги изхвърля от живота си!
— А мен можеш ли? Защото така ще стане!

Веднъж го чух да говори с майка си по телефона:
— Мамо, Мария не е доволна…
— Ако тази жена ти е по-важна от нас, забрави ни!

Видях го как се свиваше след този разговор. Но аз вече бях на ръба.

Една неделя сутрин събрах багажа си и сложих куфара до вратата. Когато Мартин се събуди и видя това, очите му се напълниха със сълзи.
— Не мога без теб… — прошепна той.
— Тогава избери нас. Само нас.

Последваха тежки седмици. Мартин спря да ходи у тях. Телефонът му звънеше постоянно — майка му плачеше, баща му го обвиняваше, сестра му го наричаше предател. Той беше като сянка на себе си. Вечерите ни минаваха в мълчание или в тихи сълзи.

Един ден получихме писмо — леля Сийка беше в болница. Мартин трепереше:
— Трябва ли да отида?
Погледнах го дълго:
— Ако отидеш сега, всичко ще започне отначало.

Той остана при мен. След седмица научихме, че майка му е по-добре. Но между нас и тях вече имаше стена.

С времето Мартин започна да се връща към себе си. Започнахме да мечтаем за дете, за нов дом далеч от Люлин. Но болката остана — като белег, който никога няма да изчезне напълно.

Понякога нощем го виждам как гледа снимките от детството си и тихо плаче. Прегръщам го и му шепна:
— Направихме най-доброто за нас.
Но вътре в мен винаги остава въпросът: Дали имах право да го накарам да избере? Дали спасих нашето семейство… или просто го разделих от корените му?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно — любовта или кръвта?