„Не сега, моля те…” – една нощ, която преобърна живота ми

„Не сега, моля те… Не точно тази нощ…” – шепнех през зъби, докато се опитвах да избърша сълзите си с ръкавица, напоена с препарат. Беше два след полунощ, а аз все още лъсках пода на последния етаж в един от онези лъскави офис сгради на булевард „Цариградско шосе“. Болката ме прониза така рязко, че се подпрях на количката с препарати и се свлякох на колене. „Господи, не сега… Моля те…”

В този момент телефонът ми иззвъня. Беше майка ми. Знаех защо звъни – за да ми напомни колко съм безотговорна, че съм сама, че съм позволила на бащата на детето да си тръгне без обяснения. Не вдигнах. Не можех да понеса още упреци. Вече бях сама достатъчно дълго, за да знам какво е да нямаш на кого да разчиташ.

Стиснах зъби и се опитах да стана. Болката се засили. „Това не може да е раждане… Още е рано…” – убеждавах се сама, но тялото ми знаеше по-добре. Седнах до стената и се опитах да дишам равномерно, както бях гледала по клиповете в YouTube. „Дишай, Ели, дишай…”

В този момент вратата на офиса се отвори с трясък. Помислих си, че е охраната – бай Кольо, който винаги ме гледаше подозрително, сякаш ще открадна нещо. Но вместо него влезе младата счетоводителка – Мария. Беше останала до късно заради някакъв отчет.

– Господи, Ели! Добре ли си? – извика тя и се затича към мен.

– Не… Не знам… Мисля, че започвам да раждам… – прошепнах през сълзи.

Мария пребледня, но веднага извади телефона си.

– Ще звънна на Бърза помощ! Дръж се!

Докато чакахме линейката, тя седна до мен на пода и хвана ръката ми. Никога не бяхме говорили повече от „Добър ден“. А сега тя беше единствената ми опора.

– Не се притеснявай, всичко ще бъде наред – повтаряше Мария, макар че и двете знаехме, че не е сигурна в това.

В този момент телефонът ми пак иззвъня. Майка ми отново. Мария го вдигна вместо мен.

– Здравейте, госпожо Петрова? Аз съм Мария – колежка на Ели. Тя… тя започва да ражда. Да, тук сме в офиса… Не, не може да говори сега… Да, ще ви звъннем от болницата…

Чух гласа на майка ми през слушалката – тревожен и изплашен. За първи път от години усетих, че може би не съм напълно сама.

Когато пристигна линейката, вече едва дишах от болка. Мария не ме остави нито за миг. Качи се с мен в колата и стискаше ръката ми през целия път до „Шейново“.

В болницата всичко беше като в мъгла – светлини, гласове, болка. Помня само как една акушерка ме погледна строго:

– Момиче, защо си сама? Къде е бащата?

Не отговорих. Какво значение имаше? Бях сама и трябваше да се справя.

След часове мъчително раждане чух първия плач на дъщеря си. Сълзите ми потекоха безконтролно – този път от щастие и облекчение.

Мария стоеше до леглото ми и държеше ръката ми.

– Гордея се с теб – каза тихо тя.

На следващия ден майка ми дойде в болницата. Очите ѝ бяха зачервени от плач.

– Прости ми, Ели… Не знаех колко ти е трудно… Мислех си, че ще се справиш сама…

Прегърнах я за пръв път от години. Усетих как тежестта в гърдите ми леко намалява.

След изписването се върнахме у дома – аз, мама и малката Ани. Животът ни не стана по-лесен – парите все така не стигаха, работех нощем, а мама гледаше Ани през деня. Но вече не бях сама.

С Мария останахме приятелки. Тя често идваше у дома с торба продукти или просто за да ме изслуша. Понякога си мисля – ако не беше онази нощ и нейната доброта, дали щях да имам сили да продължа?

Сега всяка вечер гледам Ани как спи и си задавам въпроса: Колко ли жени има като мен – сами, уплашени и невидими? Дали някой ще протегне ръка към тях навреме?