Когато семейството се разпада: Историята на Мария и нейната дъщеря Виктория

— Не мога да повярвам, че точно ти го направи! — гласът на Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи и гняв. Стоях в средата на хола, стиснала ръцете си толкова силно, че ноктите ми се впиваха в дланите. Сърцето ми биеше лудо, а думите ѝ кънтяха в главата ми като ехо.

— Вики, моля те, чуй ме… — опитах се да приближа, но тя отстъпи назад, сякаш съм заразна.

— Не! Винаги си мислила само за себе си! — извика тя. — Дори когато татко си тръгна, ти не ме попита как се чувствам. Винаги беше работата, парите, сметките… А сега това!

Гласът ѝ се пречупи. В този момент разбрах, че между нас зее пропаст. Пропаст, която не знаех как да прескоча. Как стигнахме дотук? Какво пропуснах? Бях сама с нея откакто баща ѝ, Георги, си тръгна преди петнайсет години. Тогава Виктория беше само на осем. Помня как стоеше на прозореца и чакаше да се върне. Аз работех на две места — денем в училищната столова, вечер чистех офиси. Всичко заради нея.

Но явно съм пропуснала най-важното — да я чуя.

— Вики… — прошепнах. — Никога не бих ти причинила зло. Защо мислиш така?

Тя избухна:

— Защото ти каза на леля Таня за аборта! Ти! Моята майка! Всички вече знаят! Не мога да изляза навън!

Почувствах как кръвта ми изстива. Не бях казвала нищо на Таня. Да, бях разбрала за аборта — случайно намерих бележката от болницата в чантата ѝ. Но не казах нищо на никого. Само плаках цяла нощ и се молех да намеря сили да говоря с нея.

— Не съм казвала на никого — прошепнах. — Кълна се.

Виктория ме изгледа с презрение:

— Лъжеш! Леля Таня ми каза всичко!

Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Как можех да я убедя? Как можех да поправя това? В този момент телефонът ми иззвъня — беше Таня.

— Мария, трябва да поговорим — каза тя тихо. — Виктория ми се обади разстроена…

— Таня, ти каза ли ѝ за аборта?

— Аз… Аз чух от майка ти. Тя спомена нещо…

Сърцето ми се сви още повече. Мама! Живееше с нас от две години, след като получи инсулт. Беше станала по-разсеяна и често говореше без да мисли. Явно беше видяла бележката и беше споменала пред Таня, без да осъзнава тежестта на думите си.

Вечерта седях сама в кухнята. Чашата чай изстиваше пред мен. Мама влезе бавно, подпирайки се на бастуна.

— Мари… какво става? — попита тя с виновен поглед.

Погледнах я уморено:

— Мамо, казала ли си нещо на Таня за Виктория?

Тя наведе глава:

— Изпусна ми се… Не знаех…

Сълзите ми потекоха безшумно. Бях ядосана, но и безкрайно тъжна. Семейството ми се разпадаше пред очите ми.

Следващите дни бяха ад. Виктория не се прибираше вкъщи. Спеше у приятелки, не вдигаше телефона си. Съседите ме гледаха със съжаление или любопитство. На работа шепнеха зад гърба ми.

Една вечер получих съобщение: „Мамо, остави ме намира.“

Седмици наред живях като призрак. Мама плачеше нощем и ме молеше да ѝ прости. Аз не можех да простя нито на нея, нито на себе си.

Един ден реших да отида при Виктория в университета. Чаках я пред входа повече от час. Когато излезе и ме видя, лицето ѝ помръкна.

— Какво правиш тук?

— Искам само да поговорим — казах тихо.

Тя въздъхна тежко:

— Всичко вече е казано.

— Не е така — настоях аз. — Моля те, дай ми шанс да ти обясня.

Виктория ме изгледа дълго. После кимна едва забележимо и тръгна към близкото кафене.

Седнахме една срещу друга. Ръцете ѝ трепереха леко.

— Мамо… толкова съм разочарована… Чувствам се предадена.

— Знам — прошепнах аз. — Но истината е, че не съм казвала нищо на Таня. Мама е споменала случайно… Тя не е искала да те нарани.

Виктория замълча дълго.

— Толкова ли сме различни? — попита тя тихо.

Погледнах я през сълзи:

— Може би сме… Но те обичам повече от всичко. Искам само да бъда до теб.

Тя избърса очите си:

— Трудно ми е да ти простя…

— Знам — казах аз. — Но ще чакам толкова, колкото трябва.

Минаха месеци преди Виктория да започне пак да се прибира вкъщи. Всяка вечер оставях лампата в коридора светната — знак, че я чакам. Малко по малко започнахме да говорим отново — първо за дреболии, после за по-дълбоки неща.

Сега знам: доверието е като порцеланова чаша — веднъж счупено, никога не е същото. Но може би именно пукнатините ни правят по-силни.

Понякога се питам: колко думи са нужни да разрушиш едно семейство? И колко тишина трябва да изтърпиш, за да го върнеш обратно?