Синът ми ме забрави преди рождения ми ден: Писмо от една майка

– Не мога да повярвам, че пак мина седмица, а телефонът ми не иззвъня. – прошепнах сама на себе си, докато гледах празния екран на стария си апарат. Беше петък вечер, а в блока до пазара в Пловдив вече се чуваха гласове на съседи, които се прибираха от работа. Аз седях на кухненската маса, с чаша чай и парче сух хляб, и се чудех как така животът ми се сви до тези четири стени.

Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Когато родих Ивайло, бях на 23 – млада, изплашена, но изпълнена с любов. Гледах го как расте, как пада и става, как се учи да кара колело по алеята пред блока. Баща му почина рано – инфаркт, ей така, без предупреждение. Останахме двамата. Аз работех като медицинска сестра в поликлиниката, а вечер му четях приказки и му готвех любимите кюфтета с картофено пюре.

– Мамо, ще се върна навреме за вечеря! – викаше той през прозореца, когато беше малък.

Сега прозорецът е затворен, а гласът му – далечен спомен.

Преди пет години Ивайло се ожени за Мария. Харесвах я в началото – тиха, възпитана, с хубава усмивка. Но още от първите месеци след сватбата започнах да усещам студенина. Не идваха често у дома, а когато идваха, Мария все намираше повод да си тръгнат рано.

– Мамо, Мария е уморена от работа – оправдаваше я Ивайло.

Аз кимах и се усмихвах, но вътре в мен нещо се свиваше. После започнаха да не идват изобщо. Обажданията станаха редки. Първо веднъж седмично, после веднъж месечно… а сега – нищо.

Преди три месеца реших да звънна сама. Вдигна Мария.

– Здравей, Мария! Как сте? – попитах с надежда.

– Добре сме. Ивайло е зает. Ще ти се обади, когато има време – каза тя сухо и затвори.

Оттогава не съм чувала гласа на сина си.

Съседката ми леля Пенка ме съжалява:

– Не си сама, Цветанке! И моите деца не идват. Така е сега – младите си имат свой живот.

Но аз не мога да приема това. Не искам да съм просто „старата майка“, която пречи на младото семейство. Искам да съм част от живота им. Да видя внуците си, ако някога ги имат. Да чуя „Честит рожден ден, мамо!“.

Рожденият ми ден наближава. Ще стана на 70. Седя и гледам снимките по стената – Ивайло като абитуриент, Ивайло на морето, Ивайло с мен на първия учебен ден…

– Къде сбърках? – питам се всяка вечер.

Може би бях прекалено строга понякога? Може би не приех Мария достатъчно топло? Спомням си един път, когато тя беше болна и аз настоях да й направя чай с мед и лимон. Тя отказа и каза, че не обича мед. Аз настоях… Може би тогава съм я обидила?

Преди седмица срещнах Ивайло случайно в магазина. Беше сам.

– Здравей, мамо… – каза тихо той и погледна встрани.

– Защо не ми се обаждаш? – попитах го направо, без да мога да скрия сълзите си.

– Мария… тя не иска да имаме много контакти… Казва, че ти се намесваш прекалено…

– Аз? Аз само питах как сте! – извиках почти през сълзи.

– Моля те… Не прави сценки тук… – прошепна той и избяга между рафтовете.

Върнах се вкъщи със свито сърце. През нощта не можах да спя. Въртях се и мислех за всичко – за детството му, за първите му стъпки, за това как го държах за ръка пред училище…

На другата сутрин написах писмо:

„Скъпи Ивайло,
Знам, че животът ти е различен сега. Знам, че имаш семейство и нови отговорности. Но аз винаги ще бъда твоя майка. Не искам да ти преча. Само те моля – обади ми се понякога. Кажи ми как си. Липсваш ми.“

Оставих писмото в пощенската му кутия. Мина седмица – нищо.

Днес е денят преди рождения ми ден. Пекох баница сама и гледах през прозореца как децата играят долу на площадката. Чух телефонът да иззвънява за първи път от месеци. Сърцето ми подскочи.

– Ало?

– Честит рожден ден предварително, мамо… – беше Ивайло.

Гласът му беше несигурен.

– Благодаря ти, сине! Ще дойдеш ли утре?

– Не знам… Мария не е съгласна… Казва, че трябва да сме само двамата…

– А ти какво искаш?

Настъпи тишина.

– Не знам… Всичко е толкова сложно…

– Аз съм ти майка, Ивайло! Не ме забравяй…

Той затвори.

Седя сама на масата с баницата и чакам утрото. Чудя се дали ще дойде или ще остана сама още една година. Дали някога ще намерим път един към друг? Или вече е късно?

Кажете ми вие: Кога една майка трябва да се откаже? Или никога не трябва?