Почти роди в кухнята, докато готвеше за мъжа си: История за изгубени приоритети
— Мамо, само още пет минути, моля те! — гласът на дъщеря ми Елица трепереше, докато държеше корема си с едната ръка, а с другата разбъркваше манджата на котлона. Вече беше започнала да стене от болка, но отказваше да остави тенджерата. Мирисът на пържен лук и чушки се смесваше с напрежението във въздуха. Аз стоях до нея, стиснала чантата ѝ за болницата, и се чудех дали да не я сграбча и насила да я изведа от кухнята.
— Елице, стига! Водите ти изтекоха! Трябва да тръгваме веднага! — извиках аз, гласът ми се пречупи от страх и гняв.
Тя ме погледна с онзи уморен, виновен поглед, който познавах толкова добре. — Само да сложа яденето във фурната… Данчо ще се прибере гладен. Не искам да го оставям така.
В този момент нещо в мен се пречупи. Как е възможно детето ми — моето момиче, което от малка учех да бъде силна и независима — сега да се страхува повече от това съпругът ѝ да остане гладен, отколкото от болката на раждането?
— Данчо може сам да си стопли нещо! — изсъсках през зъби. — Ти си на път да родиш!
Но тя вече беше сложила тавата във фурната и едва се държеше на краката си. Хванах я за ръката и я изведох към колата. По пътя към болницата тя стискаше ръката ми и шепнеше:
— Мамо… ако нещо стане… ще се грижиш ли за Данчо? Знаеш, че той не може сам…
Тези думи ме удариха като шамар. Не можех да повярвам, че в този момент — когато животът ѝ буквално висеше на косъм — тя мисли за неговия комфорт. Сълзи напълниха очите ми, но ги преглътнах. Не беше време за слабост.
Докато карах през задръстването на булевард „България“, в главата ми се въртяха спомени от последните години. Как Елица се отказа от мечтаната работа като учителка, защото Данчо не искал тя да работи с „толкова много хора“. Как всяка вечер тя тичаше между кухнята и детската стая, докато той седеше пред телевизора с бира в ръка. Как веднъж я намерих да плаче в банята, защото той ѝ бил казал, че не може да готви като майка му.
— Мамо… — прошепна тя отново. — Обещай ми…
— Не мога да ти обещая такова нещо! — избухнах аз. — Ти трябва да мислиш за себе си! За бебето!
Тя замълча и се обърна към прозореца. В този момент осъзнах колко дълбоко е заседнала тази жертвеност в нея. Колко поколения назад жените в нашето семейство са били възпитавани да търпят, да дават, да се раздават до последната капка сили.
В болницата всичко стана като в мъгла. Лекарите я поеха веднага. Аз останах сама в коридора, стиснала чантата ѝ и телефона си. Обадих се на Данчо.
— Данчо, Елица е в родилното. Идвай веднага!
— Ама аз тъкмо сядам да вечерям… — промърмори той сънено.
— Остави вечерята! Жена ти ражда!
Затворих телефона с треперещи ръце. В този момент ме обзе такава ярост, че едва не заплаках на глас. Какво сме направили ние като общество? Как сме допуснали нашите дъщери да вярват, че тяхната стойност зависи от това дали мъжете им са нахранени и доволни?
Часове по-късно Елица роди здраво момченце. Когато я видях след раждането, беше бледа и изтощена, но първото ѝ притеснение беше:
— Мамо, Данчо яде ли? Оправихте ли му вечерята?
Седнах до леглото ѝ и хванах ръката ѝ.
— Елице… ти току-що даде живот! Ти си чудо! Не мисли за него сега!
Тя се усмихна слабо и затвори очи. В този момент реших — няма повече да мълча. Ще говоря с нея. Ще говоря с всички жени около мен. Ще им кажа: не сте длъжни да жертвате себе си до безкрайност. Любовта не е робство.
Когато се прибрах вкъщи същата вечер, седнах сама на масата и заплаках. Спомних си майка ми — как цял живот обслужваше баща ми без дума на оплакване. Спомних си себе си — как години наред преглъщах обиди и умора, само и само семейството да е „добре“.
Но добре ли сме наистина? Колко още ще продължаваме така?
Днес ви питам: Кога ще започнем да учим децата си — особено дъщерите си — че тяхното щастие е също толкова важно? Кога ще спрем да възпитаваме жени, които се страхуват повече за чуждия комфорт, отколкото за собствения си живот?