„Още ли спиш? Време е да направиш закуска на Мишо!” – Краят на една връзка в българската действителност

„Още ли спиш? Време е да направиш закуска на Мишо!” — гласът на свекърва ми пронизваше съня ми като остър нож. Телефонът вибрираше до главата ми, а аз се опитвах да се престоря, че не чувам. Но думите ѝ вече се бяха впили в мен. Погледнах към Мишо — спеше дълбоко, с леко отворена уста, безгрижен като дете. За миг изпитах съжаление към себе си.

— Стига, майко! — прошепнах ядно, макар че тя не можеше да ме чуе. — Не съм му слугиня!

Станах от леглото и се запътих към кухнята. На масата имаше разхвърляни чаши от снощи, трохи от хляб и празна бутилка ракия. Мишо обичаше да си пийва вечер, а после аз трябваше да чистя след него. Вече не помнех кога за последно беше измил чиниите или поне беше изхвърлил боклука.

Докато пържех яйца, телефонът пак иззвъня. Този път беше майка ми.

— Как си, мило? — попита тя с онзи тревожен тон, който винаги ме караше да се чувствам виновна.

— Добре съм — излъгах. — Просто малко уморена.

— Мишо пак ли не помага? — не се сдържа тя.

— Не искам да говоря за това сега.

Затворих телефона и се загледах през прозореца. Навън беше мрачно, дъждът барабанеше по ламарината на балкона. Вътре в мен бушуваше буря.

Мишо се появи по боксерки, прозя се шумно и седна на масата.

— Къде е кафето? — попита без дори да ме погледне.

— В кухнята — отвърнах сухо.

— Ще ми сипеш ли?

Погледнах го. Очите ми пареха от гняв и разочарование.

— Можеш сам да си сипеш! — казах по-рязко, отколкото възнамерявах.

Той ме изгледа учудено, после сви рамене и си сипа кафе. Започна да рови из телефона си, а аз стоях срещу него и се чудех как стигнахме дотук. Къде беше онзи Мишо, който ми носеше цветя без повод? Който ме караше да се смея до сълзи?

Вечерта преди това пак се бяхме скарали. Той беше забравил годишнината ни. Аз бях приготвила вечеря, облякла бях нова рокля, а той се прибра късно, пиян и с мазна усмивка.

— Извинявай, забравих — каза той и легна на дивана.

Тогава не плаках. Просто седях до прозореца и гледах светлините на града. Чудех се дали някога ще бъда щастлива отново.

Сега, докато гледах как Мишо яде яйцата без дори да каже „благодаря”, нещо в мен се пречупи.

— Мишо — започнах тихо, — ти някога мислиш ли за мен? За това как се чувствам?

Той вдигна поглед от телефона си.

— Какво ти става пак? Все си недоволна от нещо!

— Не съм недоволна! Просто съм уморена… Уморена съм да правя всичко сама! Да чистя след теб, да готвя, да слушам майка ти какво трябва и какво не трябва!

Той млъкна за момент, после избухна:

— Ако не ти харесва — тръгвай си!

Тези думи ме удариха като шамар. Не очаквах да ги чуя толкова лесно от него. Може би дълбоко в себе си ги чаках отдавна.

Вечерта седнах на леглото с един стар куфар пред себе си. Погалих го по капака — подарък от баща ми за първото ми пътуване до морето като дете. Сега щеше да побере остатъците от живота ми тук.

Събирах дрехите си мълчаливо. Всяка блуза, всяка рокля носеше спомен — първата ни среща в Борисовата градина, разходките по Витошка, смехът в малките кафенета… Всичко това сега изглеждаше толкова далечно и чуждо.

Майка ми дойде на следващия ден.

— Сигурна ли си? — попита тя тихо.

— Да, мамо. Не мога повече така.

Тя ме прегърна силно. За първи път от години почувствах топлина и сигурност.

Мишо не каза нищо. Стоеше в коридора с ръце в джобовете и гледаше в пода.

— Ще ти липсвам ли поне малко? — попитах го тихо.

Той само сви рамене.

Излязох от апартамента със свито сърце. Навън дъждът беше спрял. Поех дълбоко въздух и усетих как тежестта малко по малко се вдига от раменете ми.

Сега живея сама в малък апартамент под наем в „Лозенец”. Всяка сутрин правя кафе само за себе си. Понякога ми е самотно, но поне знам, че вече не съм нечия сянка.

Понякога се питам: Колко жени още живеят така — в плен на навика и страха? Кога ще повярваме, че заслужаваме повече?