Моята фамилия – паразити: Как с Амра решихме да сложим край на всичко

– Писна ми! – гласът на Амра отекна в малката кухня, докато аз стоях до прозореца и гледах как снегът се сипе над Самоков. – Не мога повече да ги търпя, Даниеле! Това не е живот.

Стиснах чашата с чай, сякаш можех да излея цялата си ярост в нея. Вече трета зима нашата вила беше превърната в общежитие за роднини. Сестра ми Мария идваше с двете си деца всеки уикенд, майка ми се държеше като царица, а братовчед ми Петър дори си беше донесъл кучето. Всички те – с претенции, с изисквания, с безкрайни забележки.

– Ами ако им кажем, че повече не могат да идват? – прошепнах, макар да знаех колко наивно звучи.

Амра се засмя горчиво:
– И как ще стане това? Ще се разсърдят, ще говорят по нас, ще ни изкарат черни овце. Ти знаеш как е в нашето семейство.

Знаех. Винаги сме били „длъжни“ – защото сме по-заможни, защото „имаме възможности“, защото „кръвта вода не става“. Но никой не виждаше колко ни коства всичко това – лишенията, безсънните нощи, кредитите, които теглихме, за да построим тази вила. Нашата мечта се беше превърнала в кошмар.

В събота сутринта телефонът звънна. Беше майка ми:
– Дани, ще дойдем към обяд. Мария ще донесе баница, а Петър каза, че ще направи скара. Да не забравиш да напълниш дървата за сауната!

– Мамо… – опитах се да възразя.
– Не започвай пак! – прекъсна ме тя. – Всички чакат да си починат малко. Ти и Амра сте млади, ще се справите.

Затворих телефона и се почувствах като дете, което пак е сгрешило. Амра ме гледаше с онзи поглед – смесица от съчувствие и гняв.

– Виждаш ли? За тях ти си просто прислужник. А аз – готвачка и чистачка. Не мога повече!

Тогава ми хрумна нещо. Погледнах я и казах:
– Ще им дадем урок. Ще им покажем какво е да бъдеш използван.

– Какво имаш предвид?

– Ще ги оставим сами. Ще им дадем ключовете и ще изчезнем за уикенда. Нека видят какво е да се оправят без нас.

Амра се усмихна за пръв път от седмици.
– Харесва ми. Но трябва да го направим така, че да няма връщане назад.

В събота сутринта оставихме бележка на масата: „Вилата е ваша за уикенда. Дървата са в мазето, храната в хладилника. Приятно прекарване! Ние сме на почивка.“

Още преди обяд телефонът ми прегря от обаждания.
– Къде сте? – крещеше Мария. – Кой ще гледа децата?
– Как така няма кой да запали сауната? – възмущаваше се Петър.
– Това ли заслужаваме? – драматизираше майка ми.

Не отговорихме на нито едно обаждане. Прекарахме два дни в малък хотел в Боровец, далеч от всички. За първи път от години се чувствах свободен.

Когато се върнахме, вилата беше разхвърляна, дървата – свършили, храната – изядена. Но никой не беше останал да ни чака. На масата имаше бележка: „Благодарим за гостоприемството. Надяваме се повече да не ни карате да вършим всичко сами.“

Седнахме на дивана и избухнахме в смях през сълзи.
– Ето ги нашите роднини – казах аз. – Искат всичко наготово.

След този уикенд нещата се промениха. Роднините идваха по-рядко и вече питаха дали могат да дойдат. Майка ми беше обидена дълго време, но постепенно разбра, че не сме длъжни на никого.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали трябваше да стигаме до крайности? Но когато видя усмивката на Амра и чуя тишината във вилата ни, знам, че понякога човек трябва да избере себе си пред всички останали.

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между семейната подкрепа и паразитизма?