Зад затворената врата: Моят живот в сянката на портфейла на съпруга ми

– Елица, пак ли си купила нещо излишно? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато държеше касовата бележка като доказателство за престъпление.

Стоях до мивката, с ръце, мокри от съдовете, и се чудех как да отговоря. Не бях купила нищо особено – просто нова кутия чай и малко плодове за децата. Но знаех, че спорът не е за чая. Никога не беше за чая.

– Това са само ябълки и чай, Петре. Децата обичат ябълки – опитах се да запазя гласа си спокоен, но вътре в мен всичко кипеше.

Той въздъхна тежко и остави бележката на масата. – Трябва да внимаваме с парите, Ели. Знаеш, че не можем да си позволим разточителства.

Иронията ме удари като шамар. Аз печелех повече от него – работех като фармацевтка в една от големите аптеки в София, а той беше учител по история в кварталното училище. Но от деня, в който се оженихме, Петър държеше портфейла. Всички сметки минаваха през него. Аз получавах „джобни“ – дума, която ме караше да се чувствам като дете, а не като жена на 34 години.

Вечерите ни бяха тихи и студени. Говорехме си за децата, за времето, за новините. Никога за нас. Никога за това как се чувствам задушена, как всяка покупка е повод за разпит, как мечтая да си купя нещо само за себе си – без да давам обяснения.

Майка ми усещаше, че нещо не е наред. Един ден ме хвана в коридора на блока:

– Ели, добре ли си? Изглеждаш уморена.

– Всичко е наред, мамо – излъгах. Не можех да ѝ кажа истината. В нашето семейство не се говореше за пари. Баща ми винаги казваше: „Мъжът трябва да държи парите, жената – дома.“

Но аз не бях майка ми. Исках повече. Исках свобода.

Една вечер, докато децата спяха, събрах смелост:

– Петре, мисля, че трябва да започнем да делим разходите по равно. Аз също работя и искам да имам достъп до парите си.

Той ме изгледа така, сякаш съм го предала.

– Не вярваш ли, че мога да се грижа за семейството ни? – гласът му беше тих, но студен.

– Не е въпрос на доверие. Просто… искам да имам право на избор. Да не се чувствам като гост в собствения си живот.

Той стана и излезе от стаята. Остави ме сама с мислите ми и с усещането за вина.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да крия малки суми от заплатата си – чувствах се като крадец в собствения си дом. Купувах си евтини червила или книга от сергията пред метрото и ги криех в чантата си. Само така усещах, че съм жива.

Една сутрин дъщеря ми Мария ме попита:

– Мамо, защо винаги питаш тати дали може да купим нещо?

Погледнах я и усетих буца в гърлото си. Какво ѝ показвах? Че жената трябва да моли за всичко?

Вечерта седнах до Петър и му казах всичко – колко самотна се чувствам, колко ме боли от това, че нямам глас в нашия дом.

– Ели, аз просто искам най-доброто за всички ни – прошепна той. – Страх ме е да не загубим всичко.

– А аз вече губя себе си – отвърнах тихо.

Последваха дни на мълчание. После той предложи компромис – отделихме две сметки: една обща и една лична за всеки от нас. Беше малка победа, но за мен означаваше всичко.

Сега понякога се улавям как броя стотинките в портмонето си и се чудя дали някога ще спра да се страхувам от парите. Но поне вече знам: заслужавам да имам глас.

Питам се: Колко още жени живеят в сянката на нечий портфейл? Кога ще повярваме, че имаме право на собствен живот?