Илюзиите на разбитото доверие: Историята на една българка

– Къде беше пак цяла нощ, Ивайло? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на кухнята, с ръка върху закръгления си корем. Беше три сутринта, а той тъкмо влизаше, с мирис на чужд парфюм и цигари.

Той не отговори веднага. Погледна ме с онзи празен поглед, който напоследък виждах все по-често. – Работата се проточи, Анелия. Не започвай пак.

Знаех, че лъже. От седмици усещах как нещо се изплъзва между нас. Погледите му бяха станали студени, докосванията – редки. А аз бях сама, в нашия малък апартамент в Пловдив, с бебето, което растеше в мен и с безкрайните въпроси, които ме разкъсваха отвътре.

Майка ми настояваше да се върна при тях в Карлово. – Не можеш да си сама в това състояние, Ани! – повтаряше тя по телефона. Но аз не исках да се предавам. Вярвах, че Ивайло ще се промени, че ще осъзнае какво губи.

Една вечер, докато преглеждах прането, намерих бележка в джоба на якето му. „Ще те чакам в 19:00 пред киното. Обичам те.“ Подпис: Мария. Сърцето ми спря за миг. Мария? Коя беше тя? Защо пише „обичам те“?

Не можех да спя цяла нощ. На сутринта го попитах директно:
– Коя е Мария?
Той пребледня. – Колежка е. Просто приятелка.
– Не лъжи! – извиках. – Знам, че има нещо между вас!

Тогава той млъкна. Дълго стоя така, без да ме поглежда. После тихо каза:
– Не мога повече да лъжа. Да, има друга жена. От месеци е така.

Светът ми рухна. Всичко, което бях градяла с него – мечтите ни за дом, за семейство, за бъдеще – се разпиля като пясък между пръстите ми.

Дните след това бяха мъгла. Майка ми дойде веднага щом разбра. – Ще се оправиш, Ани! Ти си силна! – казваше тя и ме прегръщаше силно. Но аз не се чувствах силна. Чувствах се празна.

Ивайло си събра багажа и си тръгна. Остана само ехото от стъпките му и мирисът на неговия одеколон по възглавницата ми. Всяка вечер лежах будна и се питах: Какво направих погрешно? Защо не бях достатъчна?

Скоро започнаха и клюките в блока. Съседката от третия етаж ме гледаше със съжаление:
– Горката Анелия! Остави я мъжът ѝ бременна…

Баща ми беше бесен:
– Ако го видя този нехранимайко още веднъж… – стискаше юмруци и гледаше през прозореца с надежда да го зърне.

Но най-много ме болеше от тишината между мен и Ивайло. Той не се обаждаше, не питаше за мен или за бебето. Само веднъж изпрати съобщение: „Извинявай.“ Толкова.

Минаха седмици. Започнах да ходя на консултации сама. В чакалнята гледах другите жени – някои с мъжете си, други сами като мен. Чудех се дали и те крият болка зад усмивките си.

Една вечер майка ми седна до мен на дивана.
– Знам, че боли – каза тя тихо. – Но трябва да мислиш за себе си и за детето. Не си сама.

Започнах да пиша дневник. Всеки ден записвах мислите си – страха, гнева, надеждата. Понякога плачех над белия лист, друг път се ядосвах на себе си, че още го обичам.

Родих момченце през студен февруари. Кръстих го Александър – на баща ми. Когато го държах за първи път, усетих как нещо в мен се пречупва и започва да се лекува.

Първите месеци бяха тежки. Безсънни нощи, плачещо бебе и самота. Но постепенно започнах да усещам сила в себе си, която не подозирах, че имам.

Един ден Ивайло се появи на вратата.
– Може ли да го видя? – попита плахо.
Погледнах го дълго.
– Александър няма нужда от баща, който идва само когато му е удобно – казах твърдо.
Той наведе глава и си тръгна.

Сега Александър е на три години. Аз работя като учителка в детска градина и всяка сутрин го водя с мен. Животът ни е простичък, но пълен с любов.

Понякога вечер седя до прозореца и гледам светлините на града. Мисля за миналото и за това какво означава доверието – колко лесно може да бъде разрушено и колко трудно се гради отново.

Ще мога ли някога пак да обичам истински? Ще позволя ли на някого друг да влезе в живота ни? Или ще остана завинаги затворена зад стените на собствените си страхове?