Не съм вече тяхната слугиня: Моята българска преродба след години мълчание

– Мамо, пак ли не си измила чиниите? – гласът на снаха ми, Десислава, пронизваше тишината в малката кухня. Стоях до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото, а в гърдите ми се надигаше познатата буца. Бях дошла при сина си, Ивайло, и неговото семейство преди три години, след като останах вдовица. Мислех, че ще бъда полезна, че ще помагам с децата и домакинството. Но с времето ролята ми се превърна в нещо друго – в сянка, която всички приемаха за даденост.

– Ще ги измия след малко, Деси – отговорих тихо, но тя вече беше излязла от стаята, тръшвайки вратата.

Вечерите ни минаваха в мълчание. Синът ми се прибираше уморен от работа, хвърляше ми бегъл поглед и се затваряше в хола пред телевизора. Внуците ми – Мария и Петър – ме обичаха, но и те започнаха да приемат присъствието ми за нещо естествено. „Баба ще оправи“, „Баба ще сготви“, „Баба ще изглади“ – думите им се забиваха като пирони в сърцето ми.

Преди години имах мечти. Работех като учителка по литература в едно малко училище в Пловдив. Обичах работата си, учениците ме уважаваха. След смъртта на съпруга ми всичко се промени. Синът ми настоя да се преместя при тях в София. „Ще ти е по-леко, мамо. Ще си сред хора.“ Не знаех тогава, че ще се превърна в невидимата жена зад всички тях.

Една вечер, докато миех пода на кухнята, чух как Десислава говори по телефона с майка си:

– Ами тя е тук, да помага. Иначе за какво ни е? Не мога да се занимавам и с нея, и с децата!

Сълзите ми капеха по плочките. Не бях чувала толкова студени думи от човек, когото бях приела като дъщеря.

На следващия ден реших да поговоря с Ивайло. Седнахме на масата рано сутринта, преди всички да станат.

– Сине, чувствам се ненужна тук. Не съм ваша слугиня. Искам уважение…

Той ме погледна уморено:

– Мамо, Деси е напрегната. Всички сме напрегнати. Ако можеш да помагаш още малко…

– Не става въпрос за помощта! – гласът ми трепереше. – Става въпрос за това как ме третирате.

Той въздъхна и стана от масата:

– Моля те, не започвай сега…

Останах сама с мислите си. Спомних си майка ми – как винаги казваше: „Жената трябва да търпи.“ Но аз вече не можех.

Седмици наред се борех със себе си. Всяка сутрин ставах първа, приготвях закуска за всички, водех децата на училище, чистех и готвех. Вечер лягах последна. Никой не ме попита как съм или дали имам нужда от нещо.

Една неделя сутрин Десислава влезе в кухнята и започна да подрежда чашите:

– Може ли поне веднъж да направиш кафе навреме? – каза тя раздразнено.

Погледнах я право в очите:

– Деси, аз не съм ви слугиня. Аз съм майка на Ивайло и баба на децата ви. Заслужавам уважение.

Тя замръзна за миг:

– Ако не ти харесва…

– Не ми харесва! – прекъснах я за първи път от години. – И няма да търпя повече.

В този момент Ивайло влезе в кухнята. Видя ни и попита:

– Какво става?

– Мама иска да си тръгне – каза Десислава сухо.

Погледнах го със сълзи в очите:

– Да, Ивайло. Ще си тръгна. Ще се върна в Пловдив при приятелките си. Ще живея за себе си.

Той не каза нищо. Само сведе глава.

Събрах багажа си за един ден. Децата плакаха и ме молеха да остана. Прегърнах ги силно:

– Винаги ще ви обичам, но баба трябва да бъде щастлива.

Върнах се в Пловдив и започнах нов живот. Записах се на курс по рисуване, срещнах стари приятелки от училище. За първи път от години се чувствах жива.

Понякога вечер седя сама на балкона и гледам светлините на града. Чудя се: колко още български майки живеят така – в сянката на собственото си семейство? Колко още ще търпим мълчаливо? Може би е време всяка от нас да каже „стига“ и да избере себе си.