Когато домът се превърне в чуждо място: Историята на една предателство и ново начало

„Не, не може да е истина…“ – това беше първата ми мисъл, когато отворих вратата на апартамента ни в Люлин, по-рано от обичайното. Беше вторник, валеше ситен дъжд, а аз се прибрах по-рано, защото шефът ми в болницата ме пусна – бях изтощена след три нощни смени. Ключът ми щракна тихо, а в коридора се носеше миризма на парфюм – не моя. Чух смях от хола. Гласът на Даниел, съпруга ми, и… не, не може да бъде… гласът на Ива, най-добрата ми приятелка от гимназията.

Сърцето ми блъскаше в гърдите, ръцете ми трепереха. Приближих се до вратата на хола и я открехнах. Те седяха на дивана – твърде близо един до друг, ръцете им преплетени. В този момент времето спря. Ива ме видя първа. Очите ѝ се разшириха от ужас.

– Мариела… – прошепна тя.

Даниел скочи като ужилен.

– Не е това, което си мислиш! – извика той, но гласът му прозвуча кухо.

– Точно това е – отвърнах аз, а гласът ми беше по-студен от дъжда навън.

Не помня как съм стигнала до спалнята. Чувах гласовете им зад гърба си – оправдания, молби, обяснения. Събрах няколко дрехи в една чанта и излязох. Дъждът ме посрещна като стар враг. Вървях без посока по улиците на София, докато не стигнах до блока на майка ми в Надежда.

Майка ме посрещна с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като дете.

– Какво стана, Мариела? – попита тя тихо.

Разплаках се. За първи път от години позволих на сълзите да потекат свободно. Майка ме прегърна силно.

– Всичко ще се оправи, миличка. Ще видиш.

Но аз не вярвах. Как можеше да се оправи нещо толкова счупено?

Следващите дни минаха като в мъгла. Не отговарях на обажданията на Даниел и Ива. Колегите ми в болницата забелязаха, че не съм на себе си, но никой не посмя да попита какво става. Само доктор Петрова, старшата сестра, ми остави бележка: „Понякога най-големите болки са началото на нещо ново.“

Една вечер телефонът ми звънна настойчиво. Беше Даниел.

– Моля те, Мариела, трябва да поговорим…

– За какво? За това как си спал с най-добрата ми приятелка? – изсъсках аз.

– Не беше нарочно… Просто… всичко между нас напоследък е толкова студено…

– И затова реши да ме предадеш? – гласът ми трепереше от гняв.

– Съжалявам… Обичам те…

Затворих телефона. Не исках да слушам повече лъжи.

На следващия ден Ива ми писа: „Моля те, прости ми. Не знам какво ни стана… Липсваш ми.“

Изтрих съобщението без да отговоря.

Майка настояваше да говоря с някого. Записах си час при психолог – нещо, което никога не съм вярвала, че ще направя. Още на първата среща избухнах:

– Всичко изгубих! Домът ми вече не е мой! Приятелката ми ме предаде! Как да продължа?

Психоложката ме гледаше спокойно:

– А какво искаш за себе си?

Не знаех какво да кажа. Толкова години бях живяла за другите – за Даниел, за Ива, за пациентите си… Кога последно бях помислила за себе си?

Седмица по-късно получих писмо от Даниел. В него пишеше: „Ще ти дам време и пространство. Ако някога поискаш да говорим, ще бъда тук.“

Започнах да излизам повече с колежките си от болницата – Мария и Светла. Отидохме на театър, после на разходка в Южния парк. За първи път от месеци се засмях истински.

Една вечер седяхме в малко кафене до НДК и Мария ме попита:

– А ти какво искаш сега?

Замислих се дълго.

– Искам да намеря себе си. Да разбера коя съм без Даниел и без Ива.

Те кимнаха разбиращо.

Минаха месеци. Научих се да живея сама – да се радвам на малките неща: сутрешното кафе на балкона, книгите, които винаги съм искала да прочета, разходките из града. Майка ми беше до мен през цялото време.

Един ден срещнах Ива случайно в метрото. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Мариела… Моля те…

Погледнах я дълго. Вече не изпитвах гняв – само тъга и някакво странно облекчение.

– Прощавам ти – казах тихо. – Но не мога повече да бъда твоя приятелка.

Тя кимна и се разплака.

С Даниел подписахме развод няколко месеца по-късно. Не беше лесно, но беше необходимо.

Днес живея сама в малък апартамент в Лозенец. Работя повече от всякога и помагам на хората – това винаги е било моето призвание. Понякога вечер усещам самота, но вече не ме плаши. Знам коя съм и какво заслужавам.

Питам се понякога: Колко струва доверието? Може ли човек да прости истински? А вие бихте ли простили такова предателство?