Когато домът се превърне в поле на битка: Историята на едно семейство, разкъсано между любовта и парите

– Не мога да повярвам, че пак започваш с това, Гошо! – гласът ми трепереше, докато гледах брат си право в очите. Беше късен следобед, слънцето се скриваше зад покривите на квартала ни в Пловдив, а в хола ни отново се вихреше буря.

Георги, моят по-малък брат, стоеше с ръце в джобовете, стиснал устни. Майка ни седеше на дивана, с ръце, свити в скута ѝ, а баща ми гледаше през прозореца, сякаш търсеше спасение някъде отвъд панелните блокове.

– Мария, не разбираш – каза Георги с глух глас. – Това е единственият начин. Или ще ми дадете моя дял от къщата, или ще трябва да я продадете. Нямам друг избор.

– Как така нямаш друг избор? – избухнах аз. – Сватбата ти не е по-важна от всичко, което сме градили цял живот! Този дом е всичко за мама и тате!

– А моят живот? А бъдещето ми? – очите му светеха от гняв и отчаяние. – Или мислиш, че не заслужавам да започна на чисто?

Майка ни се разплака. Баща ми въздъхна тежко и се обърна към нас:

– Деца, моля ви… Не искам да чувам повече за продажба на къщата. Тук сте израснали. Тук са спомените ни…

Георги се обърна рязко към него:

– Тате, ти сам каза, че няма да можеш да поддържаш всичко сам. Защо не го признаеш? Ако продадем къщата, всички ще спечелим!

В този момент усетих как нещо се къса вътре в мен. Винаги съм била тази, която държи семейството заедно – посредникът, гласът на разума. Но сега… Сега не знаех какво да кажа.

Вечерта премина в мълчание. Майка ни не вечеря. Баща ми излезе на балкона с чаша ракия и остана там дълго след като слънцето залезе. Георги се затвори в стаята си и чух как говори по телефона с бъдещата си съпруга – Виктория. От думите му разбрах, че тя също настоява за голяма сватба, за ново начало, за апартамент в центъра.

На следващия ден отидох при баба ми. Тя винаги е била моята опора. Разказах ѝ всичко през сълзи.

– Марио, детето ми – каза тя тихо, – парите идват и си отиват. Но домът… домът е сърцето на семейството. Ако го изгубите, ще изгубите много повече от тухли и керемиди.

Върнах се у дома с тежест в гърдите. Георги ме чакаше в коридора.

– Моля те, Мария – прошепна той. – Помогни ми да ги убедя. Само ти можеш.

– Не мога да го направя – отвърнах аз. – Не мога да предам мама и тате така.

– Значи ти си срещу мен? – очите му се напълниха със сълзи.

– Не съм срещу теб! Просто… не мога да избера между теб и тях!

Дните минаваха в напрежение. Родителите ни започнаха да се карат помежду си – майка ми обвиняваше баща ми, че е твърде мек към Георги; баща ми обвиняваше майка ми, че го е разглезила. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

Една вечер Георги не се прибра. Телефонът му беше изключен. Майка ни не мигна цяла нощ. На сутринта той се върна с подпухнали очи.

– Бях при Виктория – каза тихо. – Решихме… ако не получим парите, ще заминем за Германия. Там ще работим каквото намерим.

Майка ни избухна:

– Ще оставиш всичко заради една сватба? Защо не можеш да бъдеш благодарен за това, което имаш?

Георги само сви рамене:

– Не разбирате… Вие никога не сте мечтали по-голямо от този панелен апартамент!

Тогава баща ми стана и удари по масата:

– Достатъчно! Ако искаш да заминеш – замини! Но няма да продам дома си заради твоята прищявка!

Сълзите на майка ми капеха по масата. Аз стоях между тях като призрак.

След седмица Георги замина. Не беше сватба, нямаше тържество – само едно сбогом на гарата и обещание да се обади.

Минаха месеци. Майка ми остаря за една нощ. Баща ми стана мълчалив и затворен. Аз останах тук – в празния дом, пълен със спомени и болка.

Понякога се чудя: ако бях постъпила различно, ако бях подкрепила брат си или ако бях убедила родителите си… щеше ли семейството ни да оцелее?

Сега всяка вечер гледам към входната врата и се питам: струва ли си някога парите повече от любовта? Може ли един дом да бъде спасен, когато сърцата вече са разбити?