Къща вместо семейство: Моят живот между чуждите мечти и собствената ми свобода

— Какво правиш, Даниел? — гласът ми трепереше, докато гледах как той връчва ключовете на новата къща на майка си пред всички гости. В стаята се разнесе аплодисмент, а аз се чувствах като призрак, който никой не забелязва. Бяхме спестявали години наред, броях всяка стотинка, отказвах си нови дрехи, екскурзии, дори рожден ден не празнувахме миналата година. Всичко беше заради мечтата ни — нашият собствен апартамент, където дъщеря ни Мария щеше да има своя стая, а аз — спокойствие.

— Мамо, това е за теб! — извика Даниел с гордост и прегърна майка си. Тя се разплака от радост и всички започнаха да го тупат по рамото. Само аз стоях в ъгъла, стиснала чаша вино толкова силно, че пръстите ми побеляха.

След празненството къщата опустя. Мария вече спеше, а аз стоях в кухнята и гледах празната касичка на плота. Даниел влезе, усмихнат, сякаш нищо не се е случило.

— Защо не ми каза? — прошепнах. — Това бяха нашите пари… нашият дом…

Той въздъхна и седна срещу мен.

— Мама цял живот се е жертвала за мен. Не можех да й откажа. Ти ще разбереш…

— А аз? Аз не съм ли се жертвала? Не съм ли се отказвала от всичко заради вас двамата? — гласът ми се пречупи.

Той замълча. В този миг разбрах, че между нас има пропаст, която не може да се запълни с думи или обещания.

На следващия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Ива ме погледна загрижено:

— Добре ли си? Изглеждаш ужасно…

— Не знам… — отвърнах и очите ми отново се напълниха със сълзи.

В обедната почивка излязохме на кафе. Разказах й всичко. Тя ме хвана за ръката:

— Не можеш да живееш така, Лили. Трябва да мислиш и за себе си, не само за тях.

Вечерта вкъщи беше тягостна тишина. Даниел се прибра късно и не каза нищо. Мария ме попита:

— Мамо, кога ще си имам розова стая?

Сърцето ми се сви. Как да й обясня, че мечтата й е подарена на някой друг?

Дните минаваха в мълчание. Даниел все по-често отсъстваше, а когато беше вкъщи, говореше само за майка си и колко е щастлива с новия дом. Аз се чувствах невидима.

Една вечер майка ми дойде на гости. Видя ме разстроена и настоя да й кажа какво става.

— Мамо, не мога повече… Чувствам се предадена. Всичко, което градихме, изчезна за миг…

Тя ме прегърна силно.

— Лили, ти си силна жена. Не позволявай никой да те тъпче. Помисли за Мария — тя има нужда от щастлива майка.

Тези думи ме разтърсиха. Започнах да мисля за себе си — кога последно бях щастлива? Кога последно мечтаех за нещо свое?

Седмица по-късно взех решение. Събрах багажа си и казах на Даниел:

— Отивам при майка ми с Мария. Имам нужда от време да помисля.

Той ме изгледа невярващо:

— Лили, моля те… Това е само къща! Ще спестим пак…

— Не е само къща, Даниел! Това е доверието ми! — извиках през сълзи.

В новия дом при майка ми всичко беше скромно, но спокойно. Мария рисуваше по стените с тебешири и се смееше от сърце. Аз започнах да дишам по-леко.

Даниел звънеше всяка вечер. Понякога плачеше по телефона, друг път ме обвиняваше, че съм егоистка.

— Мислиш само за себе си! Майка ми е болна жена!

— А аз? Аз не съм ли човек? — отвръщах тихо.

С времето започнах да усещам силата си. Намерих допълнителна работа като учител по рисуване в читалището. Запознах се с нови хора — разведени жени, самотни майки, хора с разбити мечти и нови надежди.

Една вечер седяхме с Ива на пейката пред блока и тя ме попита:

— Ако можеше да върнеш времето назад, би ли останала?

Замислих се дълго.

— Не знам… Може би щях да говоря повече за това какво чувствам. Може би щях да настоявам повече за нашите мечти… Но вече не мога да живея в чужди представи за щастие.

Сега Мария има малка стая с розови пердета и много рисунки по стените. Аз имам спокойствие и усещането, че най-накрая живея своя живот.

Понякога се питам: Колко жени още ще жертват себе си в името на чужди мечти? Кога ще започнем да избираме себе си?