Розите, които никога не получих

— Къде беше пак до толкова късно, Иване? — гласът ми трепери, докато се опитвам да не покажа колко съм се тревожила.

Той не ме поглежда. Сваля сакото си, хвърля го на стола и мълчи. Мирише на чуждо — не на нашия дом, не на нашите вечери. Мирише на хотелски сапун и на нещо, което не мога да назова, но усещам с всяка фибра на тялото си.

— Казах ти, че имаме нов проект. Клиентът е ужасно взискателен. Всички оставаме до късно — отговаря Иван, без да ме погледне. Гласът му е уморен, но някак далечен, сякаш говори на непозната.

Двадесет години сме женени. Двадесет години всяка сутрин му правя кафе, всяка вечер го чакам с топла супа и с усмивка. Никога не съм се съмнявала в него. Никога.

Но тази вечер, докато подреждах чекмеджето му в кабинета — уж търсех батерии за дистанционното — попаднах на купчина разписки. Хотел „Сердика“. Един и същи адрес. Различни дати — по няколко пъти всеки месец. И една бележка от цветарски магазин: „12 червени рози, картичка: Обичам те.“

Сърцето ми се сви. Пръстите ми трепереха, докато държах тези хартийки — доказателства за нещо, което не исках да знам. Не можех да дишам. Седнах на ръба на леглото и се загледах в стената. Какво прави човек, когато светът му се разпада за секунди?

— Иван, кога за последно ми подари рози? — питам тихо, почти шепнешком.

Той се сепва, поглежда ме за първи път тази вечер. В очите му проблясва нещо като вина, но бързо го скрива зад маската на умората.

— Не помня… Защо питаш?

— Просто така — казвам и усещам как гласът ми се пречупва.

На следващия ден не отивам на работа. Стоя у дома и гледам през прозореца как дъждът се стича по стъклото. В главата ми ехтят въпроси: Коя е тя? От кога? Какво съм пропуснала? Какво съм направила или не съм направила?

Майка ми винаги казваше: „Мъжете са като децата — ако не ги гледаш, ще си намерят друга майка.“ Аз обаче вярвах в Иван. Вярвах в нас.

Вечерта той пак закъснява. Този път не го чакам с вечеря. Седя в хола, с разписките пред себе си.

— Иван, трябва да поговорим.

Той влиза, вижда разписките и пребледнява.

— Това… това не е това, което си мислиш…

— Не е ли? — прекъсвам го. — За кого са розите? За кого са хотелите?

Той мълчи дълго. После сяда срещу мен и започва да говори тихо, почти безжизнено:

— Не знам как стана… Не исках да те нараня. Просто… всичко между нас стана рутина. Ти винаги си тук, винаги си сигурна… А аз… аз се почувствах жив с нея.

Сълзите ми текат безшумно. Не крещя, не го удрям, не го моля да остане или да си тръгне. Само седя и слушам как двадесет години любов се разпадат на прах.

— Какво ще правим сега? — питам го.

— Не знам… — прошепва той.

Дните минават като в мъгла. Децата усещат, че нещо не е наред. Дъщеря ни Мария ме пита защо тате спи на дивана. Синът ни Георги избягва да се прибира рано вкъщи.

Майка ми идва да ми помага с домакинството. Готви любимите ми ястия и ме гледа със съжаление.

— Ще го преживееш, мило дете — казва тя една вечер, докато ми подава чаша чай. — Всички мъже са еднакви.

Но аз не искам да преживявам. Искам да разбера защо. Защо след толкова години любовта ни се е превърнала в навик? Защо той е потърсил топлина другаде? Къде сбърках?

Една сутрин събирам смелост и му казвам:

— Иван, трябва да решим какво ще правим. Не мога да живея в лъжа.

Той ме гледа дълго. После казва:

— Мисля… мисля, че трябва да се разделим за малко. Да видим какво ще стане.

Сякаш някой ме удря с чук по главата. Но кимвам. Може би е по-добре така.

Минават седмици. Иван се изнася при майка си. Аз оставам сама с децата и с празната ни спалня. Вечерите са най-трудни — когато тишината крещи по-силно от всякакви думи.

Един ден получавам букет рози на работа. Без картичка. Само рози — червени, красиви, ухаещи на миналото ни.

Поглеждам ги и се питам: Защо розите винаги идват твърде късно? Защо хората осъзнават какво имат едва когато го загубят?

А вие… бихте ли простили такова предателство? Или има рани, които никога не зарастват?