Сълзи по изгубеното: Изповедта на един предателен съпруг

— Моля те, Мария, не ме оставяй! — гласът ми трепереше, а коленете ми се впиваха в студения паркет пред входната врата. Тя стоеше срещу мен, с ръце скръстени на гърдите, очите ѝ бяха сухи, но в тях гореше болка, която никога няма да забравя.

— Димитре, тръгвай си. Не искам повече да те виждам — каза тя тихо, почти шепнешком, но думите ѝ бяха като шамар. В този миг разбрах, че всичко е свършило. Че съм изгубил не само жена си, но и себе си.

Всичко започна толкова обикновено. Запознахме се с Мария в университета в Пловдив. Тя беше от Стара Загора — умна, амбициозна и винаги усмихната. Аз бях момчето от малкия град, което мечтаеше за голям живот. След дипломирането заживяхме под наем в една гарсониера в Кючук Париж. Пари нямахме, но имахме мечти и един друг.

Работехме като луди — тя в една счетоводна кантора, аз в строителна фирма. Вечерите прекарвахме заедно на малката тераса с по чаша евтино вино и планове за бъдещето. Когато спестихме достатъчно, се оженихме — скромна сватба в родния ѝ град, с роднини и приятели. Бяхме щастливи.

След няколко години успях да отворя собствена фирма за ремонти. Работех по 12-14 часа на ден, често и през уикендите. Мария винаги беше до мен — помагаше с документацията, готвеше вечеря, търпеше нервите ми. Не забелязах кога започнах да я приемам за даденост.

Появи се Гергана — млада архитектка, която наех за един проект. Беше красива, дръзка и различна от всичко познато. Започнахме да излизаме по работа, после и извън нея. В началото си казвах, че е просто флирт — нещо невинно. Но скоро се оказах въвлечен в лъжи и тайни срещи.

Мария усещаше, че нещо не е наред. Вечерите ни станаха мълчаливи, тя често плачеше нощем. Един ден ме попита директно:

— Има ли друга?

Излъгах я. Казах ѝ, че съм уморен от работа, че си въобразява. Но тя знаеше истината.

Месец по-късно си събрах багажа и напуснах дома ни. Отидох при Гергана — мислех си, че започвам нов живот. Но още първата нощ в новия апартамент осъзнах какво съм изгубил. Гергана беше студена и егоистична; липсваше ѝ топлината на Мария, нейната грижа и разбиране.

Седмици наред се опитвах да се убедя, че съм направил правилния избор. Но всяка сутрин се будех с празнота в гърдите. Работата ми тръгна надолу — клиентите усещаха напрежението ми. Гергана започна да ми прави сцени за най-малкото нещо.

Една вечер получих съобщение от майката на Мария: „Мария е болна. Ако имаш съвест — ела.“

Отидох веднага. Тя лежеше в леглото ни — бледа и отслабнала. Очите ѝ бяха празни.

— Защо дойде? — попита ме тихо.

— Защото още те обичам… Защото съжалявам…

Тя се усмихна тъжно:

— Любовта не е достатъчна, Димитре. Ти ме предаде.

Коленичих до леглото ѝ и заплаках като дете. Молех я да ми прости, да ми даде втори шанс. Тя само поклати глава:

— Не мога повече да живея с човек, който ме е лъгал толкова дълго.

След този ден животът ми стана още по-празен. Гергана ме напусна след месец — каза ми, че съм слабак и не знам какво искам от живота си. Фирмата ми фалира; приятелите ми се разбягаха.

Днес живея сам в малък апартамент под наем в Тракия. Всяка вечер гледам снимката на Мария от сватбата ни и се чудя как можах да съсипя всичко заради едно мимолетно увлечение.

Понякога я виждам случайно по улиците на Пловдив — върви уверено, с нова прическа и усмивка на лицето. Чувам, че има нов човек до себе си.

А аз? Аз останах сам със спомените си и с въпроса:

„Колко струва една изневяра? И може ли някога човек да си прости сам?“