Сянката на края на селото – историята на Йоана от къщата на края на света

– Йоана, ти луда ли си? Кой нормален човек ще се върне тук след всичко, което стана? – гласът на майка ми трепереше по телефона, докато гледах през прозореца на изоставената къща, която вече наричах свой дом. Вън вятърът носеше мирис на пръст и стари ябълки, а сенките по двора се протягаха като спомени, които не искаха да си тръгнат.

Не ѝ отговорих веднага. Как да ѝ обясня, че тук, сред бурените и напуканите стени, усещах нещо като покой? Че след всичко, което преживях в София – разводът, предателството на най-добрата ми приятелка, безкрайните нощи с вино и празни обещания – единственото място, където можех да дишам, беше тази къща на края на света.

Селото беше малко, почти забравено от Бога и хората. Останалите жители – предимно възрастни хора с ръце като корени и очи, които виждат всичко – ме гледаха с подозрение. Първата седмица никой не ми каза „добре дошла“. Само баба Станка, която живееше отсреща, ми донесе буркан със сладко от смокини и прошепна: „Тук всичко се помни, момиче. Но и всичко се прощава.“

Вечерите бяха най-тежки. Седях сама в кухнята, слушах как дървеният под скърца под тежестта на миналото и се чудех дали някога ще мога да избягам от себе си. Понякога чувах стъпки отвън – или може би само въображението ми играеше номера. Веднъж дори намерих бележка на вратата: „Не си желана тук.“ Почеркът беше разкривен, сякаш писан в бързина или гняв.

– Йоана, защо не дойдеш при нас? – настояваше брат ми Петър по телефона. – Мама не спи нощем от тревоги. Татко пак започна да пие.

– Не мога – отвръщах аз. – Тук трябва да остана. Тук трябва да се намеря.

Истината беше, че не можех да понеса погледите им – съжалителни, обвинителни. В София бях „онази, която го остави“, „жената без семейство“, „стара мома на трийсет и пет“. Тук поне бях просто Йоана – странната жена от къщата на края на селото.

Скоро започнаха слуховете. Че съм вещица. Че съм избягала от затвора. Че съм дошла да търся заровено злато. Децата ме сочеха с пръст и се смееха зад гърба ми. Веднъж чух как една жена казва на друга: „Тя е прокълната. Никой не бяга просто така.“

Понякога се питах дали не са прави. Дали не съм прокълната да бъда винаги чужда – дори тук, в родното си село.

Един ден, докато копаех градината, чух стъпки зад себе си. Обърнах се рязко и видях Димитър – мъжът, който някога обичах като дете. Беше остарял, но очите му още светеха с онзи непокорен пламък.

– Йоана… – започна той несигурно. – Защо се върна?

– Защото няма къде другаде да отида.

Той кимна и седна до мен на пейката. Мълчахме дълго. После каза:

– Хората говорят… Но те не знаят какво е да загубиш всичко.

Погледнах го и за миг видях болката в очите му – същата болка, която носех и аз.

– Не знаят – прошепнах.

С времето започнах да свиквам с тишината. Научих се да паля печката без да пуши цялата къща, да меся хляб като баба ми някога, да садя домати и да чакам дъжда с надежда. Понякога вечер Димитър идваше с бутилка домашна ракия и седяхме до късно под звездите.

Една нощ той ми разказа за жена си – как я е загубил при катастрофа по пътя към града. Как след това никой не го е питал как е, само са шушукали зад гърба му.

– Всички сме сами тук – каза той тихо. – Но ако си простим… може би ще спрем да сме чужди.

Думите му ме преследваха дни наред. Мислех за майка си – как плака, когато ѝ казах, че напускам мъжа си; за баща си – как ме гледаше безмълвно; за брат ми – който винаги беше между нас като мост или като пропаст.

Една сутрин реших да им пиша писмо. Не знаех дали ще го прочетат или ще го изгорят веднага. Писах им за страха си, за самотата, за надеждата, че някой ден ще мога да се върна при тях не като провалена дъщеря, а като човек, който е намерил сили да прости първо на себе си.

Селото бавно започна да ме приема. Баба Станка ме покани на имен ден; децата вече не ме избягваха; дори жената с най-острия език в селото веднъж ми подаде рецепта за баница.

Но най-трудното беше да простя на себе си. За това, че избягах; за това, че не спасих брака си; за това, че позволих на страха да ме води толкова години.

Сега стоя на прага на тази стара къща и гледам към полето. Вятърът носи мирис на пролет и ново начало.

Понякога се чудя: колко време трябва да мине, за да спреш да бъдеш чужд у дома? И дали някога ще мога истински да простя на себе си?