Шейсетият рожден ден, който разруши всичко: Историята на една истина и едно предателство

– Моля те, Мария, нека поне днес всичко да е спокойно – прошепна Стефан, докато подреждах последните чинии върху масата. Гласът му беше напрегнат, а очите му се стрелкаха към входната врата. Не знаех защо е толкова нервен – все пак това беше неговият шейсетгодишен юбилей, а аз се бях постарала всичко да е перфектно. Дори бях поканила брат му Георги, с когото не си говореха от години.

В кухнята миришеше на печено агнешко и домашна баница. Дъщеря ни Ива украсяваше тортата с ягоди, а внучката ми Лили тичаше из хола с балоните. Всичко изглеждаше като от реклама за щастливо семейство. Само че аз усещах някаква тежест в гърдите си – нещо не беше наред.

Когато първите гости започнаха да пристигат, Стефан се усмихваше насила. Познавах го твърде добре – тази усмивка беше маска. Прегръщаше приятелите си, приемаше подаръците, но очите му бяха празни. Опитах се да го прегърна, но той се дръпна леко. „Ще говоря с него по-късно“, помислих си.

Вечерта напредваше, чашите се пълнеха отново и отново, а смехът ставаше все по-шумен. Георги разказваше стари истории от детството им, Ива пееше любимата песен на баща си. В един момент звънецът иззвъня. Отворих вратата и видях непозната жена с момче на около шестнадесет години.

– Добър вечер, търся Стефан Петров – каза жената с треперещ глас.

– Той е вътре, заповядайте – отвърнах объркано.

Жената пристъпи плахо, а момчето я следваше мълчаливо. Всички в стаята замлъкнаха. Стефан пребледня, чашата изпадна от ръката му и се разби на пода.

– Какво става? – попита Георги.

Жената се обърна към Стефан:
– Време е да кажеш истината. Не мога повече да крия. Това е твоят син, Петър.

В този момент светът ми се срина. Чувах как гостите шепнат, как Ива хлипа в ъгъла, а Лили ме дърпа за ръката и пита защо дядо плаче. Всичко се въртеше около мен като в кошмар.

– Мария… – започна Стефан, но аз го прекъснах:
– Колко време?

Той наведе глава:
– Шестнадесет години.

– Шестнадесет години си имал друго семейство? И никога не каза нищо? – гласът ми беше чужд дори за мен.

– Не беше семейство… Просто… сгреших… Но не можех да изоставя Петър…

– А мен изостави ли ме? – попитах тихо.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Ива се хвърли в прегръдките ми:
– Мамо, как можа да ни причини това?

Стефан стоеше като вкаменен. Жената – Елена – държеше ръката на Петър и гледаше в земята. Никой не знаеше какво да каже.

Гостите започнаха да си тръгват един по един, оставяйки след себе си тишина и разбити илюзии. Когато останахме само ние петима, Стефан опита да обясни:
– Мария, обичам те… Никога не съм искал да те нараня…

– Но го направи – прекъснах го аз. – Шестнадесет години лъжа… Какво още не знам за теб?

Ива избяга в стаята си и тресна вратата. Лили заспа в скута ми, а аз галех косата ѝ и се чудех какво ще правя утре.

През нощта не мигнах. В главата ми се въртяха спомени – първата ни среща със Стефан пред Народния театър, сватбата ни в малката църква в Бояна, раждането на Ива… Всичко изглеждаше като лъжа.

На сутринта Стефан седеше на масата с чаша кафе и подпухнали очи.
– Ще говоря с Ива – каза тихо.
– Не знам дали има смисъл – отвърнах аз. – Ти разруши всичко.

Той се опита да ме докосне по ръката, но аз се дръпнах.
– Имаш ли още тайни?
– Не… Кълна се…
– Вече не вярвам на клетви.

Дните минаваха бавно. Ива отказваше да говори с баща си. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Петър и Елена не се появиха повече, но мисълта за тях не ме напускаше.

Една вечер седнах до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се какво ще стане с живота ми отсега нататък. Мога ли да простя? Мога ли да започна отначало? Или ще остана завинаги затворена в тази болка?

Стефан дойде при мен:
– Мария, моля те… Дай ми шанс да ти докажа…
– Не знам дали мога – казах тихо. – Но знам едно: вече никога няма да бъда същата.

Понякога животът ни поднася истини, които не сме готови да чуем. Но може би именно тогава разбираме кои сме всъщност и колко струва доверието ни.

А вие… бихте ли простили такава лъжа? Какво означава доверието за вас?