Когато баба Мария се нанесе у дома ни: изборът, който разруши семейството ми
– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепереше, докато държах чаша вода, а ръцете ми бяха ледени. Беше късна вечер, а в хола се носеше тежката миризма на лекарства и старост. Баба Мария отново беше избягала от леглото си и я намерихме едва след два часа търсене из квартала. Стоеше на пейката пред блока, босонога, с празен поглед, а устните ѝ шепнеха неразбираеми думи.
Димитър стоеше срещу мен, стиснал юмруци. Очите му бяха пълни с гняв и болка.
– Това е баба ми! Тя ме е отгледала! Как можеш да бъдеш толкова безчувствена?
– Не съм безчувствена! Просто не мога да се справя сама! Имаме две деца, работа, сметки… Тя има нужда от специални грижи! – гласът ми се пречупи. – Не мога да бъда медицинска сестра, майка и съпруга едновременно!
Той не каза нищо. Само ме изгледа така, сякаш съм го предала. После излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.
Върнах се при баба Мария. Седеше на дивана, държеше плюшеното мече на дъщеря ни и го галеше по главата.
– Мими… – прошепна тя. – Къде е мама?
Сълзите ми потекоха. Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех какво да кажа и на себе си.
Преди три месеца животът ни беше нормален. Димитър работеше като шофьор на автобус, аз – като счетоводителка в малка фирма. Децата ходеха на училище и детска градина. Вечерите бяха спокойни – вечеряхме заедно, гледахме телевизия, смеехме се.
Всичко се промени, когато лекарите казаха на Димитър, че баба му има тежка форма на деменция. Той не прие думите им – настояваше, че тя просто е объркана от възрастта и самотата. Когато социалните служби предложиха дом за стари хора, той избухна:
– Никога няма да я оставя там! Това е предателство!
Аз се опитах да обясня:
– Там ще има медицински грижи, ще бъде в безопасност…
– Не! Ще я вземем у дома!
И така започна кошмарът. Баба Мария забравяше имената ни, губеше се из апартамента, понякога се будеше посред нощ и крещеше за дядо си, който беше починал преди десетилетия. Веднъж я намерих в банята – беше напълнила ваната и се опитваше да измие обувките си.
Децата започнаха да се страхуват от нея. Дъщеря ми Виктория плачеше всяка вечер:
– Мамо, защо баба крещи? Защо ме нарича Мария?
Синът ми Алекс отказваше да спи сам в стаята си. Аз не спях почти изобщо – страхувах се да не избяга пак или да направи нещо опасно.
Димитър не виждаше това. Или не искаше да го види. Всяка вечер се прибираше уморен и ядосан:
– Трябва да проявиш повече търпение! Това е изпитание за всички ни!
– А за мен кой ще прояви търпение? – питах аз тихо.
Една вечер, след поредния скандал заради баба Мария, той започна да събира багажа си.
– Какво правиш? – попитах с пресипнал глас.
– Отивам при майка ми. Щом не можеш да приемеш баба ми тук, значи няма смисъл да сме заедно.
Стоях като вцепенена. Децата се бяха сгушили до мен, а баба Мария седеше на дивана и пееше някаква стара песен от младостта си.
На следващия ден той си тръгна. Апартаментът опустя. Децата питаха кога ще се върне татко им. Аз не знаех какво да им кажа.
Опитах се да се справя сама още няколко седмици. Но не издържах – нервите ми бяха опънати до крайност, работата страдаше, децата страдаха. Обадих се на социалните служби. Дойдоха и взеха баба Мария в дом за възрастни хора.
Димитър не ми прости. Не говорим вече. Разводът мина бързо – без много думи и без сълзи от негова страна.
Сега стоя сама в хола и слушам тишината. Понякога чувам гласовете на децата, които играят в другата стая. Понякога ми се струва, че чувам стъпките на баба Мария по коридора.
Питам се: Кога една жена трябва да избере между себе си и семейството? И има ли правилен избор в такава ситуация?