Между два огъня: Завещанието, което разкъса нашето семейство

– Не можеш да стоиш настрана, Мария! – гласът на мъжа ми, Димитър, проряза тишината в хола като нож. Беше късен следобед, а слънцето се криеше зад облаците, сякаш и то не искаше да стане свидетел на това, което се случваше у дома ни.

Седях на ръба на дивана, с ръце стиснати в скута. Сестра му, Елена, стоеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който можеше да запали пожар. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари обиди.

– Не съм казала, че ще стоя настрана – прошепнах, но гласът ми прозвуча по-слабо, отколкото исках. – Просто… не знам какво да направя.

– Много добре знаеш! – изсъска Елена. – Майка ти остави всичко на теб, Димитре! А аз? Аз съм нищо ли?

Димитър се обърна към сестра си с уморен поглед:

– Не аз написах завещанието. Тя така реши.

– Да, ама ти си й шепнал в ухото! – гневът на Елена преливаше. – Всички знаят как Мария те насъскваше срещу мен!

Погледнах я с болка. Не беше вярно. Никога не съм искала да разделям брат и сестра. Но истината е, че отношенията им бяха обтегнати още преди да се появя в живота им. Свекърва ми беше властна жена, която обичаше да дърпа конците. След смъртта й остана само празнота и едно завещание, което разпали всички стари рани.

В него пишеше ясно: апартаментът в центъра на София остава за Димитър, вилата в Банкя – за Елена. Но апартаментът беше много по-ценен. Всички го знаехме. А аз… аз живеех там вече десет години. Там отгледахме децата си.

– Мария, кажи нещо! – настоя Димитър. – Ти винаги си била справедлива.

– Какво да кажа? – прошепнах. – Че майка ти не беше права? Че трябва да делите всичко по равно? Или че трябва да се придържаме към волята й?

Елена ме изгледа така, сякаш съм й враг.

– Ти си доволна! Твоите деца ще наследят всичко!

– Това не е вярно! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. – Искам само мир!

Тишината се стовари между нас като тежък похлупак.

Вечерта легнах до Димитър и дълго не можах да заспя. Чувах как децата ни спят спокойно в стаята си, а аз се давех в мисли. Спомних си първите години с него – как ме приеха родителите му, как Елена ме гледаше с подозрение още тогава. Винаги съм се опитвала да бъда мост между тях, но сега усещах как този мост се руши под тежестта на алчността и болката.

На следващия ден Елена дойде сама. Беше плакала.

– Мария… – започна тя тихо. – Не мога да приема това. Не мога да гледам как всичко отива при вас.

Поканих я да седне. Направих чай от липа – любимият й от детството.

– Знам колко ти е трудно – казах внимателно. – Но не мога да променя завещанието.

– Можеш! Можеш да убедиш Димитър да ми даде половината от апартамента! Или поне пари!

Погледнах я дълго. Видях в очите й не само алчност, а и страх – страх от самота, от това да остане извън семейството.

– Ще говоря с него – обещах. – Но ти също трябва да говориш с него. Без обвинения.

Тя кимна и избърса сълзите си.

Вечерта седнахме тримата около масата. Димитър беше мълчалив, а Елена нервно въртеше чашата си.

– Не искам да се караме повече – започнах аз. – Може би можем да намерим компромис.

– Какъв компромис? – попита Димитър.

– Да дадем на Елена част от парите от продажбата на апартамента… ако някога решим да го продаваме. Или да й помогнем с ремонта на вилата.

Димитър въздъхна тежко:

– Не искам да губя сестра си заради пари.

Елена избухна в плач:

– Аз също не искам! Но се чувствам изоставена…

Тогава разбрах: не ставаше дума само за наследството. Ставаше дума за любовта на майка им, за признанието, което Елена никога не беше получила.

Дните минаваха в напрежение. Роднините започнаха да шушукат зад гърба ни: „Виж ги тия, за едни пари ще се изпокарат!“ На пазара жените ме гледаха с укор; дори приятелките ми избягваха темата.

Една вечер седнах сама на балкона и запалих цигара – нещо, което не бях правила от години.

„Как стигнахме дотук?“ мислех си. „Заслужава ли си всичко това?“

Децата ни усещаха напрежението. Малкият Георги ме попита:

– Мамо, защо леля Елена вече не идва?

Не знаех какво да му отговоря.

Минаха месеци преди раните да започнат да зарастват. Димитър и Елена все пак намериха сили да говорят открито. Решихме заедно: ще помогнем на Елена с вилата, а ако някога продаваме апартамента, ще разделим парите по братски.

Но белезите останаха. Всяка Коледа усещахме празнотата около масата; всяка дума беше премерена, всяка усмивка – малко по-насилена от преди.

Сега често се питам: „Дали едно завещание може да разруши цял живот доверие? Или просто изкарва наяве всичко скрито под повърхността?“

А вие как бихте постъпили? Може ли едно семейство да оцелее след такава буря?