Николина никога не беше достатъчно добра за Марко: Истината за любовта и социалните различия

– Николина, сигурна ли си, че искаш да дойдеш? – гласът на Марко трепереше, докато държеше ръката ми пред входната врата на родителите си. Въздухът беше тежък, а аз усещах как дланите ми се потят. Не беше първата ни среща с тях, но всеки път се чувствах като на изпит.

– Разбира се – отвърнах с усмивка, която се опитвах да направя по-уверена, отколкото се чувствах. – Нали сме заедно в това?

Той кимна, но очите му издаваха тревога. Влязохме. Майка му, госпожа Димитрова, ме посрещна с хладна усмивка и бърз поглед от главата до петите. Баща му – строгият адвокат Димитров – дори не стана от креслото си. Само леко повдигна вежди и продължи да чете вестника си.

– Здравейте – казах тихо.

– Здравей, Николина – отвърна тя. – Марко, помогни ми в кухнята.

Останах сама в хола. Погледът ми се спря на семейните снимки по стената – абитуриентски балове, дипломирания, екскурзии в чужбина. Всички изглеждаха толкова сплотени и щастливи. Аз бях просто едно момиче от малък град, с родители учители и мечти, които често изглеждаха твърде големи за реалността.

– Какво работят твоите родители? – изведнъж попита бащата на Марко, без да ме поглежда.

– Учители са. Майка ми преподава литература, а баща ми математика.

– Аха… – последва дълга пауза. – А ти какво възнамеряваш да правиш след университета?

– Мисля да стана журналистка.

Той само кимна и отново се зарови във вестника си. В този момент Марко се върна и седна до мен, сякаш искаше да ме защити с присъствието си.

Вечерята беше напрегната. Госпожа Димитрова не пропусна да спомене колко е трудно да се намери добра работа без „връзки“, а баща му не спря да говори за „правилните среди“. Аз мълчах и стисках зъби. След вечерята Марко ме хвана за ръка и излязохме навън.

– Съжалявам… – прошепна той. – Те просто са… такива.

– Не е нужно да се извиняваш за тях – отвърнах. – Но понякога се чудя дали някога ще ме приемат.

Той ме прегърна силно. – За мен си най-важната.

Минаха месеци. Любовта ни растеше, но сянката на неодобрението не изчезваше. Всяка наша среща с родителите му беше изпитание. Веднъж чух майка му да казва на Марко:

– Можеш да имаш много по-добра жена до себе си. Някоя с възможности, с име…

Сълзите ми потекоха още преди да успея да избягам от апартамента им. Марко дойде след мен:

– Николина, моля те…

– Не мога повече така! – извиках през сълзи. – Винаги ще бъда „момичето от провинцията“, което не е достатъчно добро за тях!

Той ме гледаше безпомощно. – Но аз те обичам…

– Любовта ти не променя тяхното мнение!

Седмици наред избягвах срещи с родителите му. Започнах стаж в малък вестник и се опитвах да се съсредоточа върху работата си. Но болката не изчезваше. Всяка вечер се питах: „Дали някога ще бъда достатъчна?“

Една вечер Марко дойде при мен с букет карамфили – любимите ми цветя.

– Николина… Искам да живеем заедно. Да започнем наш собствен живот, далеч от тяхната сянка.

Погледнах го дълго. Обичах го, но страхът не ме напускаше.

– Ами ако никога не ме приемат? Ако винаги трябва да избирам между теб и себе си?

Той хвана ръцете ми.

– Ще се борим заедно.

Съгласих се. Наехме малък апартамент в „Люлин“ – далеч от лукса на родителския му дом в „Лозенец“. Първите месеци бяха трудни – пари едва стигаха, работехме до късно, а понякога спорехме за глупости. Но бяхме свободни.

Една вечер получих писмо от майка му:

„Николина,
Знам, че обичаш Марко, но той заслужава повече. Не искам синът ми да страда заради твоите амбиции.“

Смачках писмото със сълзи на очи. Марко го намери и го прочете безмълвно.

– Трябва ли винаги да доказвам, че заслужавам любовта ти? – попитах го през сълзи.

Той ме прегърна силно и каза:

– Не на тях. Само на себе си.

Годините минаваха. Станах репортер в голяма медия, а Марко започна собствен бизнес. Родителите му рядко ни търсеха. Понякога усещах празнината от липсата на одобрение, но вече знаех коя съм.

Днес стоя пред огледалото и виждам жена, която е преминала през огън и вода за любовта си. Понякога още чувам гласа на госпожа Димитрова: „Ти не си достатъчно добра.“ Но вече не ѝ вярвам.

Питам се: Колко често позволяваме на чуждите предразсъдъци да определят нашата стойност? А вие… бихте ли жертвали всичко за любовта?