Дадох всичко за дъщеря си, а сега съм сам – изповедта на един баща

– Татко, не мога да ти помогна. Просто… нямам място за теб тук.

Гласът на Мария беше тих, почти виновен, но думите ѝ се забиха в мен като нож. Стоях пред вратата ѝ в Люлин, с една стара чанта в ръка и сърце, натежало от години саможертви. Беше късен ноември, студът пронизваше костите ми, а аз се чудех как стигнах дотук – баща без дом, без семейство, без бъдеще.

Винаги съм вярвал, че семейството е най-важното. След като майка ѝ ни напусна, когато Мария беше само на осем, аз станах и майка, и баща. Работех на две места – през деня в автосервиза на бай Стефан, вечер – като охрана в един склад в Дружба. Не помня да съм спал повече от четири часа наведнъж. Всичко беше за нея – уроци по пиано, нови обувки за първия учебен ден, екскурзии с класа. Понякога се чудех дали изобщо забелязва колко ми е трудно.

– Тате, защо винаги си толкова уморен? – питаше ме тя веднъж, докато ѝ правех сандвичи за училище.
– Защото искам ти да имаш всичко, което заслужаваш – отвърнах и я целунах по челото.

Годините минаваха. Мария порасна – умна, красива, амбициозна. Завърши с отличие гимназията, приеха я в Софийския университет. Бях най-гордият баща на света. Помогнах ѝ да се премести в общежитие, купих ѝ лаптоп на изплащане. Всяка неделя ѝ носех домашна баница и буркани с лютеница.

После се появи Петър – нейният приятел. Харесвах го – работлив момче от Пловдив, инженер. Когато решиха да живеят заедно, им дадох спестяванията си за капаро на апартамент под наем. Не мислех за себе си – важното беше Мария да е щастлива.

Но животът е странен учител. Преди две години ме съкратиха от автосервиза. На 58 години никой не искаше да ме вземе на работа. Пенсията ми беше мизерна. Започнах да продавам стари части на Илиянци, но парите не стигаха дори за сметките. Апартаментът ми беше малък и стар – покривът течеше, стените мухлясаха. Един ден токът спря – нямах пари да платя.

Обадих се на Мария.
– Миме, татко ти има нужда от помощ… Може ли да остана при вас за малко?
Настъпи дълга пауза.
– Тате… Знаеш ли колко е малък апартаментът ни? Петър работи от вкъщи… А и бебето плаче постоянно…
– Ще спя на дивана, няма да преча…
– Не знам… Ще говоря с Петър.

Минаха дни. Никой не се обади. Опитах пак – този път Петър вдигна.
– Г-н Иванов, разбираме ситуацията ви, но тук е много тясно. Мария е уморена, аз също… Не можем да поемем още един човек.

Седях сам в тъмния си апартамент и слушах как капките вода падат от тавана върху пода. Спомних си всички онези нощи, когато Мария имаше температура и аз стоях буден до леглото ѝ; всички рождени дни, когато ѝ купувах подаръци с последните си пари; всички нейни сълзи и усмивки.

Сега тя имаше свой живот – семейство, дете, грижи. Аз бях просто товар от миналото.

Една вечер реших да продам апартамента. С парите можех да си наема стая някъде в Надежда или Обеля. Но брокерът ми каза:
– Господине, жилището ви е в окаяно състояние. Едва ли ще вземете нещо повече от 30 хиляди лева.

Това не стигаше дори за малка гарсониера в София.

Опитах се да говоря с брат ми Георги във Варна.
– Бате, знаеш ли колко е трудно тук? И аз едва свързвам двата края… Не мога да ти помогна.

Останах сам със спомените си и една стара снимка на Мария като малка – усмихната, с две плитки и големи кафяви очи.

Веднъж я видях случайно в метрото – държеше детето си за ръка. Не ме забеляза. Или не пожела да ме види.

Понякога се питам: къде сбърках? Дали дадох твърде много? Дали я разглезих? Или просто така е животът – децата порастват и забравят кой ги е носил на ръце?

Сега прекарвам дните си в една евтина квартира до Централна гара. Гледам през прозореца как хората бързат нанякъде и се чудя дали някой някога ще се сети за мен.

Пиша тази история не за да се оплаквам, а защото вярвам, че много бащи като мен са останали сами след години жертви за децата си. Може би някой ще прочете това и ще се замисли дали не пренебрегва родителите си.

Ако можех да върна времето назад… бих ли направил нещо различно? Или любовта към детето винаги струва повече от всичко друго?

Кажете ми: заслужава ли човек да жертва всичко за семейството си? Или трябва да мисли и за себе си?