Когато домът ти вече не е твой: Изповедта на една българска майка

— Още ли не сте си тръгнали? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах как поредната група приятели на снахата ми Ива се разполага в хола. Часът беше почти полунощ, а аз отдавна бях загубила броя на вечерите, в които домът ни се превръщаше в шумна кръчма. Петър, синът ми, стоеше до прозореца с чаша бира и се усмихваше глуповато, сякаш всичко беше наред.

В този момент Ива се обърна към мен с онази своя усмивка, която винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом:

— Мамо Мария, хайде, елате при нас! Ще ви сипя малко вино, да се отпуснете!

Не отговорих. Влязох в кухнята и затворих вратата след себе си. Седнах на стола и се загледах в ръцете си — напукани от работа, от грижи, от години. Спомних си времето, когато този апартамент беше тихо убежище. Когато Петър беше малък и вечерите ни минаваха в разговори за училище, за мечти, за бъдещето. А сега?

Сега всяка вечер е борба. Борба между желанието да запазя мира и нуждата да защитя дома си. Борба между любовта към сина ми и неприязънта към начина, по който Ива разрушава всичко, което съм градяла с години.

— Мария, пак ли ще се цупиш? — Петър надникна през вратата. — Хайде, хората са ни гости.

— Гости? — не издържах. — Петре, това е нашият дом! Не е бар! Не мога да спя от шумотевицата, не мога да си почина! А ти… ти стоиш и гледаш!

Той въздъхна тежко и се върна при компанията. Чух как Ива му шепне нещо и всички избухват в смях. Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не можех да позволя да ме видят слаба.

На следващата сутрин кухнята беше като след буря — чаши навсякъде, трохи по масата, разлято вино по пода. Започнах да чистя мълчаливо. В този момент Ива се появи по пижама:

— Ох, мамо Мария, извинявай за бъркотията! Ще почистя по-късно.

— Не се притеснявай — казах студено. — Свикнала съм.

Тя ме погледна за миг — сякаш искаше да каже нещо, но после просто излезе от кухнята.

Дните минаваха в същия ритъм. Петър работеше до късно, а Ива канеше приятели — шумни момичета с високи токчета и момчета с татуировки и силен парфюм. Понякога се прибирах от магазина и заварвах непознати хора в банята или на терасата. Веднъж дори намерих някакво момче да пуши на балкона ми.

— Извинете, кой сте вие? — попитах го.

— Аз съм Крис, приятел на Ива — отвърна той с усмивка.

— А аз съм Мария — собственичката на този апартамент — казах твърдо.

Той само се засмя и продължи да пуши.

Започнах да избягвам собствения си дом. Оставаше ми само малката спалня, където затварях вратата и слушах музиката и смеха отвън. Понякога плачех тихо в тъмното. Чудех се къде сбърках като майка. Защо Петър не вижда как страдам? Защо позволява на Ива да превръща живота ни в хаос?

Една вечер не издържах. След поредната шумна сбирка, когато всички си тръгнаха и апартаментът утихна, седнах до Петър на дивана.

— Сине — започнах тихо — ти щастлив ли си така?

Той ме погледна уморено:

— Мамо… Ива е млада, обича компанията. Аз… аз просто не искам скандали.

— А аз? Аз къде съм в цялата тази картинка? Този дом вече не е мой! Чувствам се като чужда!

Петър замълча дълго. После каза:

— Може би трябва да поговорим тримата.

На следващия ден седнахме заедно на масата. Ива изглеждаше изненадана от сериозността ни.

— Ива — казах аз — разбирам, че обичаш приятелите си. Но това е моят дом. Имам нужда от спокойствие. Моля те, уважавай това.

Тя замълча за миг:

— Знам, че ви е трудно с мен… Просто… аз никога не съм имала истинско семейство. Винаги съм мечтала за дом пълен с хора… Може би прекалявам понякога…

Петър хвана ръката ѝ:

— Трябва да намерим баланс.

От този ден нещата започнаха бавно да се променят. Ива намали купоните, а аз опитах да бъда по-толерантна към младостта ѝ. Но болката остана — болката от това да видиш как детето ти пораства и избира друг живот; болката от това да делиш дома си с някой, който не разбира твоя свят.

Понякога се питам: Дали направих правилното? Дали трябваше да бъда по-строга или по-мека? Какво бихте направили вие на мое място?