Между дълга и себеуважението: Когато свекървата ме обяви за враг

— Не мога да повярвам, че го правиш! — гласът на свекърва ми, Мария, кънтеше из малкия ни хол, докато аз стисках чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. — Как може да откажеш на брат му? Той е семейство!

Стоях срещу нея, с гръб към прозореца, а слънцето се опитваше да пробие през тежките облаци навън. В този момент се чувствах като малко дете, което е направило нещо ужасно. Но не бях дете. Бях жена на тридесет и пет години, майка на две деца, и съпруга на Петър вече десет години. И все пак, пред Мария се чувствах безсилна.

— Мария, не става въпрос за това дали е семейство — опитах се да запазя гласа си спокоен. — Просто вече нямаме място. Децата са пораснали, имат нужда от своето пространство. А и… — замълчах за момент, защото знаех, че истинската причина ще я разгневи още повече. — Искам домът ни да е нашето убежище.

Тя ме изгледа така, сякаш съм изрекла най-голямата ерес.

— Убежище? От кого? От брат му? — изсъска тя. — Ти винаги си била студена към него! Още от първия ден!

В този момент Петър влезе в стаята. Погледна ту мен, ту майка си, сякаш се опитваше да прецени коя от нас ще избухне първа.

— Мамо, стига — каза тихо той. — Не е толкова просто.

— Не е просто? — Мария го прекъсна. — Твоят брат няма къде да отиде! След развода му остана без дом! А ти стоиш и гледаш как жена ти го гони!

Петър въздъхна тежко и седна до мен. Усетих как ръката му леко докосва моята под масата — знак за подкрепа или за примирие, не знаех.

— Мамо, не го гоним. Просто… не можем да поемем още един човек. И на нас ни е трудно.

Мария се разплака. Сълзите ѝ бяха като нож в сърцето ми. Знаех, че за нея семейството е всичко. Израснала е в малко село край Пловдив, където всички са живели заедно — баби, дядовци, чичовци, лели. За нея отказът ми беше предателство.

Но аз не съм Мария. Израснах в панелен блок в Люлин, където всяко семейство се затваряше зад собствената си врата. За мен домът беше място за почивка от света, а не общежитие.

След този ден Мария спря да ми говори. Когато идваше у нас, общуваше само с Петър и децата. Аз бях невидима. Веднъж я чух да казва на дъщеря ми:

— Майка ти понякога не разбира какво значи семейство…

Сърцето ми се сви. Започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина бях егоистка? Дали поставях себе си пред нуждите на другите? Вечерите ми минаваха в безсънни мисли и разговори с Петър.

— Може би трябваше да се съглася — казах му една нощ, докато децата спяха.

— Не — отвърна той твърдо. — Това е нашият дом. Имаме право на спокойствие.

Но думите му не ме успокояваха напълно. В България все още се очаква жената да бъде лепилото на семейството — да приеме всички, да помага безусловно, да жертва себе си в името на хармонията. Майка ми често ми казваше:

— Ако не си добра снаха, ще страдаш цял живот.

Сега разбирах какво има предвид.

Ситуацията се влоши, когато братът на Петър — Георги — дойде сам да ме моли:

— Моля те, само за няколко месеца… Ще си намеря квартира, ще помагам с разходите…

Гледах го — висок мъж с уморени очи и празен поглед. Беше загубил всичко след развода: жена си, дома си, работата си почти едновременно. Съжалявах го искрено, но знаех какво ще стане, ако го пусна у дома ни: децата щяха да спят в една стая, аз щях да загубя уединението си напълно, а напрежението между мен и Мария щеше да стане непоносимо.

— Георги… Не мога — прошепнах едва чуто.

Той кимна тъжно и си тръгна без дума повече.

От този ден Мария започна открита война срещу мен. Обаждаше се на Петър всеки ден:

— Как можеш да стоиш до такава жена? Тя ще те остави сам някой ден!

Петър започна да се затваря в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи. Децата усещаха напрежението и започнаха да ме питат:

— Мамо, защо баба е тъжна? Защо татко не говори?

Не знаех какво да им кажа.

Една вечер седнах с Петър и му казах:

— Ако искаш Георги да дойде при нас, ще го приема. Но ти трябва да ми обещаеш едно: че няма да ме виниш после за това как се чувствам.

Той ме прегърна силно:

— Не искам никой от нас да жертва себе си напразно.

В крайна сметка Георги намери квартира при приятел и постепенно започна нов живот. Но отношенията ми с Мария останаха студени като зимен вятър над Витоша.

Понякога се чудя: Дали направих правилния избор? Дали защитих семейството си или просто изградих още една стена между нас?

А вие как бихте постъпили? Къде свършва помощта и започва самоуважението?