Не съм слугинята на свекъра си – Българска неделна драма на семейната трапеза

– Ей, Мария, донеси ми още една чаша ракия! – гласът на свекър ми, Иван, проряза въздуха като нож. Бях се навела над масата, опитвайки се да разлея супата, без да изцапам покривката, която майка ми ми беше подарила за сватбата. Всички млъкнаха за миг. Погледнах към съпруга си, Петър, търсейки подкрепа в очите му, но той само се престори, че не е чул.

Сърцето ми се сви. Не беше първият път, в който Иван се държеше с мен като със слугиня. Но този път нещо в мен се пречупи. Чух как свекърва ми, Стефка, тихо промърмори: „Остави момичето, тя цял ден готви.“ Но Иван махна с ръка: „Така е в нашия дом – жените сервират.“

В този момент сякаш целият свят се стовари върху мен. Винаги съм вярвала, че семейството трябва да е подкрепа, а не арена за унижения. Но ето ме – на 34 години, с две деца и мъж до себе си, който не смее да защити жена си пред баща си. Вътрешно кипях от гняв и обида.

– Мамо, защо дядо винаги ти казва какво да правиш? – прошепна ми дъщеря ми Елица, докато й сипвах още картофи. Погледнах я и усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Не исках тя да расте с мисълта, че жената трябва да търпи всичко.

– Не знам, мило – отвърнах й тихо. – Понякога хората забравят как трябва да се държат.

Иван продължи да нарежда: „Мария, донеси салатата! Мария, къде са лютите чушки?“ Всеки път името ми звучеше като команда. Петър седеше мълчаливо до него и ровеше в телефона си. Свекърва ми се опитваше да смени темата: „Петре, разкажи какво ново в работата?“ Но Иван не спираше.

В един момент чашата преля. Оставих лъжицата и казах твърдо:

– Иванe, не съм ви слугиня. Ако искате нещо, може сами да си го вземете.

Настъпи гробна тишина. Дори малкият ми син Мартин спря да рови из чинията си. Свекърва ми ме изгледа с ужас, а Петър най-накрая вдигна глава от телефона.

– Какво си позволяваш? – изръмжа Иван. – В този дом жените винаги са обслужвали мъжете!

– Време е това да се промени – отвърнах аз с треперещ глас. – Не искам децата ми да мислят, че това е нормално.

Петър най-накрая проговори:

– Тате, Мария е права. Тя цял ден готви и чисти. Може и ние да помогнем.

Иван изгледа сина си така, сякаш го вижда за първи път. После стана рязко от масата и излезе на терасата да пуши. Свекърва ми се приближи до мен и прошепна:

– Извинявай го… Той така е възпитан.

– А аз не искам така да възпитавам децата си – отвърнах й тихо.

След този обяд всичко се промени. Петър започна да ми помага повече вкъщи. Децата вече знаят, че мама не е слугиня. Но отношенията със свекъра ми останаха обтегнати. Всяка неделя усещам напрежението във въздуха като буря преди дъжд.

Понякога се чудя дали постъпих правилно. Дали трябваше да мълча заради мира в семейството? Или пък точно сега започнах истинската битка за уважение?

А вие как бихте постъпили? Къде според вас е границата между помощта и самоунижението?