Защо трябва да продам апартамента си, за да угодя на семейството на мъжа ми? – Моята битка за дом и достойнство
– Не мога да повярвам, че го предлагате! – гласът ми трепереше, докато гледах свекърва си право в очите. Беше неделя следобед, масата още беше пълна с остатъци от мусака и салата, а въздухът в хола тежеше от неизказани думи. Мъжът ми, Петър, седеше до мен с наведена глава, а свекърът ми нервно въртеше чашата си с ракия.
– Мария, това е само апартамент – изсъска свекърва ми, Галина. – Става дума за брат му! Ако не помогнем на Иво сега, ще го загубим. Ти не разбираш ли?
Разбирах. Разбирах повече, отколкото исках. Двадесет години работех като учителка по литература, спестявах всяка стотинка, отказвах си нови дрехи и почивки, за да изплатя този апартамент. Беше моят малък остров на сигурност в един свят, който често ме караше да се чувствам чужда дори в собствения си дом.
Петър не каза нищо. Погледнах го с надежда да ме подкрепи, но той само въздъхна тежко.
– Мамо, Мария има право… – започна той плахо.
– Какво право? – прекъсна го баща му. – Ти си мъжът в тази къща! Трябва да решиш кое е по-важно – апартамент или брат ти!
Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да им дам това удоволствие – да ме видят слаба. Спомних си първите години с Петър – как се влюбихме на студентската бригада в Пловдив, как мечтаехме за общ дом и деца. Но животът ни поднесе само едно дете – нашата дъщеря Елица, която вече беше студентка в София.
– Иво сам си е виновен! – изкрещях изведнъж. – Знаехте какви ги върши! Хазартът не е болест, а избор! Защо аз трябва да плащам за неговите грешки?
Галина се изправи рязко.
– Ако не продадеш апартамента, ще съсипеш семейството ни! Ще ни разделиш!
– А кой ще ме спаси мен? – прошепнах.
Вечерта Петър се прибра мълчалив. Седнахме един срещу друг на кухненската маса. Той ме гледаше с онзи уморен поглед, който познавах от години.
– Мария… – започна тихо. – Знам колко значи този дом за теб. Но Иво… ако не му помогнем, ще го изгонят от страната. Дължи пари на лихвари…
– А аз? Аз не съм ли част от това семейство? Защо винаги трябва да давам? Кога някой ще помисли за мен?
Петър замълча. В този момент разбрах колко сама съм била през всичките тези години. Винаги съм била „жената на Петър“, „майката на Елица“, „дъщерята на Иванка“, но никога просто Мария.
На следващия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Даниела ме дръпна настрани.
– Пак ли свекървата ти? – попита тя съчувствено.
Кимнах и избухнах в плач.
– Искат да продам апартамента… Всичко, което имам…
Даниела ме прегърна.
– Не го прави! Това е твоят живот! Ако сега се огънеш, никога няма да спреш да жертваш себе си.
Думите ѝ кънтяха в главата ми цял ден. Вечерта Елица ми се обади от София.
– Мамо, чух какво става… Не им позволявай! Това е нашият дом!
Сълзите ми потекоха отново.
– Толкова съм уморена, Ели…
– Знам, мамо. Но ако сега се предадеш, ще съжаляваш цял живот.
Седмица по-късно семейството на Петър дойде у нас. Седнахме около масата като на съд.
– Реши ли? – попита Галина студено.
Погледнах всички един по един. Петър изглеждаше по-стар от всякога. Иво не смееше да ме погледне в очите.
– Няма да продам апартамента – казах твърдо. – Това е моят дом и няма да го дам заради чужди грешки.
Галина избухна:
– Егоистка! Ще съсипеш всичко!
– Не – отвърнах спокойно. – Просто най-накрая избирам себе си.
Последваха седмици на мълчание и студени погледи. Петър спеше на дивана. Свекървата ми не ми говореше. Но аз се чувствах по-силна от всякога.
Един ден Елица се прибра за уикенда и ме прегърна силно.
– Гордея се с теб, мамо!
Погледнах я през сълзи и разбрах: понякога най-трудното е да кажеш „не“. Но само така можеш да запазиш себе си.
Сега стоя сама в хола и гледам снимките по стената. Чудя се: Колко още жени като мен са принудени да жертват себе си заради чужди грешки? Кога най-сетне ще започнем да избираме себе си?