Сълзи на две поколения: Когато любовта си тръгне без сбогом

– Мамо, той ми написа, че не може повече… – гласът на Арина трепереше, а в ръцете ѝ телефонът светеше като проклятие.

Не знаех какво да кажа. Вече час държах собствения си телефон в скута си, с онова кратко съобщение от Петър: „Извинявай. Не мога повече. Отивам си.“ Двайсет години брак, две деца, общ дом, спомени, и всичко приключва с няколко думи на екрана. Не беше имал дори смелостта да ме погледне в очите. Чух входната врата да се затваря преди два часа. Оттогава – тишина.

Арина се сгуши в мен и заплака. Погалих я по косата, усещайки как собствените ми сълзи се стичат по бузите ми. Бяхме две жени, изоставени в един и същи ден от мъжете, които обичахме. Две поколения болка, събрани в една стая.

– Мамо, защо хората си тръгват така? – прошепна тя.

– Не знам, мило. Може би ги е страх. Може би не знаят как да се сбогуват. – Гласът ми беше дрезгав, почти чужд.

В този момент телефонът ми изписука отново. Сърцето ми подскочи – за миг се надявах Петър да е размислил. Но беше само банка: „Вашият баланс е под минималния.“ Засмях се през сълзи. Дори парите ни напускат.

Арина ме погледна с онези големи кафяви очи, които винаги са ме карали да се чувствам силна. Сега обаче виждах в тях само отчаяние.

– Мамо, аз не знам какво да правя без него. Всичко си представях с него – бала, студентството, дори сватбата…

– И аз не знам какво ще правя без баща ти – признах си за първи път на глас. – Но ще трябва да разберем заедно.

В кухнята се чу шум – малкият ми син Даниел ровеше из хладилника. Той беше на дванайсет и още не разбираше напълно какво се случва. Излязох при него.

– Мамо, къде е тате? – попита той невинно.

– Отиде да си почине малко – излъгах. Не можех да му кажа истината. Не още.

Върнах се при Арина. Тя вече не плачеше, а гледаше втренчено в тавана.

– Мамо, ти някога мислила ли си да напуснеш татко?

Замислих се. Имаше моменти – когато се карахме за пари, за работа, за родителите му, които винаги се месеха. Но никога не съм имала смелостта или желанието да го направя. За мен семейството беше всичко.

– Не – казах честно. – Винаги съм вярвала, че ще се справим заедно.

– А той?

– Явно не е мислел така.

Тишината между нас беше тежка като олово. Навън валеше дъжд – ситен, упорит пролетен дъжд, който сякаш плачеше с нас.

Телефонът на Арина отново изписука. Тя го погледна и избухна:

– Той вече е качил снимка с друга! Как може?! Как може толкова бързо?!

Прегърнах я силно.

– Хората са различни, миличка. Някои не могат да бъдат сами и веднага търсят заместител. Това не значи, че ти си виновна.

– А ти? Ще търсиш ли друг?

Този въпрос ме изненада. Не бях мислила за това. В момента не можех да си представя друг мъж до себе си. Всичко ми беше чуждо и празно.

– Не знам – казах тихо. – Сега просто искам да оцелея.

Вечерта мина в мълчание. Даниел гледаше телевизия, Арина лежеше до мен на дивана, а аз се опитвах да подредя мислите си. Как ще платя сметките? Как ще кажа на родителите си? Как ще обясня на хората в блока защо Петър вече не се прибира?

На следващия ден майка ми звънна.

– Как сте? Петър къде е?

– Мамо… той си тръгна.

Последва тишина от другата страна.

– Как така? Защо?

– Не знам. Просто каза, че не може повече.

– Мъжете са страхливци! – избухна тя. – И баща ти така направи навремето, но аз го върнах! Не позволявай да те остави!

– Мамо, не искам да връщам никого насила…

– Помисли за децата! За името! Какво ще кажат хората?

Затворих телефона със сълзи в очите. Винаги ли трябваше да мисля за другите? Ами аз? Ами Арина?

След седмица Петър ми изпрати имейл: „Ще дойда да взема някои неща.“ Толкова студено и делово…

Когато дойде, Арина беше вкъщи. Погледна го с омраза:

– Как можа да ни направиш това?

Петър не отговори. Взе куфара си и излезе без дума.

Останахме тримата – аз, Арина и Даниел. Семейство без глава, но все пак семейство.

С времето болката започна да отшумява. Намерих работа на две места – чистех офиси сутрин и работех като касиерка вечер. Арина започна да излиза с приятели и малко по малко върна усмивката си. Даниел свикна с новото ежедневие.

Понякога вечер сядаме тримата на дивана и гледаме стари снимки. Питам се: „Дали някога ще мога пак да обичам? Дали ще простя?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да продължите напред?