„Цял ден нищо не правиш, детето само спи и яде“ – Моята битка за разбиране като майка

„Мария, пак ли не си сготвила? Какво правиш цял ден вкъщи, детето само спи и яде!“ – думите на Петър отекват в главата ми като ехо, докато стоя в кухнята с празен поглед, а ръцете ми треперят над мивката. Вече е осем вечерта, а аз не съм успяла да се изкъпя, да хапна нормално или дори да седна за пет минути на спокойствие. Малкият Алекс най-после заспа след два часа плач и безутешно люлеене.

Петър влиза в стаята с тежки стъпки, хвърля чантата си на дивана и ме поглежда с онзи укорителен поглед. „Мария, не разбирам как може да си толкова изморена. Аз работя по цял ден, а ти… ти си вкъщи.“

В този момент усещам как гневът и болката се смесват в гърдите ми. Искам да му изкрещя, че не съм спала повече от два часа наведнъж от месеци, че всяко хранене е борба, че всяка минута съм нащрек дали Алекс ще се събуди, ще плаче или ще има нужда от мен. Но вместо това само прошепвам: „Не е толкова лесно, колкото изглежда.“

Той въздъхва тежко и се затваря в хола пред телевизора. Оставам сама в кухнята, с мълчанието и умората си. Поглеждам през прозореца към тъмния двор и се питам кога загубих себе си. Преди година бях усмихната, уверена жена с работа в рекламна агенция, срещи с приятелки и мечти за бъдещето. Сега съм просто майка – така ме виждат всички.

Майка ми често ми казва: „Трябва да си благодарна, че имаш здраво дете и добър мъж.“ Но защо тогава се чувствам толкова самотна? Защо никой не вижда колко е трудно да бъдеш майка в България – без помощ, без разбиране, с очакванията винаги да си усмихната и подредена?

На следващия ден Петър отново закъснява. Алекс плаче неутешимо – колики. Пробвах всичко: чайче от копър, масажи по коремчето, люлката… Нищо не помага. Сълзите ми текат по бузите, докато го държа в прегръдките си и му шепна: „Моля те, миличък, успокой се…“ Телефонът звъни – свекърва ми.

„Мария, защо детето пак плаче? Сигурно не го гледаш както трябва. Когато Петър беше малък, никога не е плакал така.“

Стискам зъби и кимам по телефона. Не мога да ѝ кажа истината – че се чувствам провалена, че се страхувам дали съм добра майка, че понякога просто искам да избягам някъде далеч, където никой няма да ме съди.

Вечерта Петър се прибира и ме намира разплакана на пода до леглото на Алекс. „Мария… какво става?“

„Не мога повече… Чувствам се сама. Имам нужда от теб.“

Той ме гледа объркано. „Но аз работя… Не мога да ти помогна с всичко.“

„Не искам всичко. Искам само малко разбиране… малко подкрепа.“

Той замълчава. За първи път виждам съчувствие в очите му. Сяда до мен и ме прегръща неловко.

На следващата сутрин Петър става по-рано и сменя памперса на Алекс. Гледа ме несигурно: „Може ли да го облека?“ Усмихвам се през сълзи – малка крачка към промяната.

Вечерта излизаме за кратка разходка в парка. Срещаме съседката Даниела с количката си. Тя ми намига: „И ти ли си на ръба? Аз понякога крещя в банята, за да не ме чуят.“ За първи път от месеци се чувствам разбрана.

Постепенно започвам да говоря повече с други майки – във Фейсбук групи, на пейката пред блока. Всички споделяме едни и същи страхове: че не сме достатъчно добри, че партньорите ни не разбират през какво минаваме, че обществото очаква от нас да сме перфектни.

Една вечер Петър ми казва: „Извинявай, Мария. Не съм осъзнавал колко ти е тежко.“

Поглеждам го с благодарност – може би има надежда за нас.

Сега знам – не съм сама. Има много жени като мен, които се борят за разбиране и подкрепа. Понякога най-голямата смелост е да поискаш помощ.

Чудя се… Колко още майки премълчават болката си? Колко семейства страдат в тишина? Може би е време да говорим открито за това.