Когато майката на Марко ме буди на разсъмване – Моята борба за собствен живот в сянката на свекървата

— Стани, момиче, вече е шест! — гласът на свекърва ми, госпожа Димитрова, проряза съня ми като нож. Още не бях отворила очи, а вече усещах напрежението в гърдите си. Марко спеше до мен, обърнат с гръб, сякаш не чуваше нищо. Или просто не искаше да се намесва.

Станах бавно, с тежест в краката. В кухнята вече ухаеше на кафе и пържени филии — всичко беше подредено по нейния начин. Госпожа Димитрова стоеше до прозореца, с ръце на кръста, и ме гледаше изпитателно.

— Не може така, Цвети. Жената трябва да е първа на крак. Мъжете работят тежко, а ти… — тя замълча, но погледът ѝ казваше всичко.

Понякога се чудех какво щеше да стане, ако бяхме останали сами с Марко. Но той настоя да живеем при родителите му — „докато съберем пари за наше жилище“. Вече трета година събираме.

— Добро утро, мамо — промълви Марко, появявайки се в кухнята. Госпожа Димитрова веднага смени тона:

— Добро утро, сине! Заповядай, закуската е готова.

Погледнах ги и усетих как гневът ми се надига. Защо за мен няма топла дума? Защо винаги аз съм виновната?

След закуска тръгнах към работа. Работех като учителка в детска градина — обичах децата, но често носех у дома чуждите проблеми. А вкъщи ме чакаха моите собствени.

Вечерта, докато миех чиниите, чух как госпожа Димитрова говори по телефона:

— Не знам какво ще прави Марко с тази… Цвети. Не може да готви като хората, не чисти добре… — Гласът ѝ беше нарочно по-висок.

Стиснах зъби. Не исках да плача пред нея. Влязох в стаята ни и затворих вратата. Марко седеше пред компютъра.

— Марко, трябва да поговорим — казах тихо.

Той въздъхна:

— Знам какво ще кажеш. Но сега не е моментът. Мама е нервна заради пенсията, татко пак е болен…

— А аз? Аз кога ще бъда важна? — гласът ми трепереше.

Той не отговори. Само се обърна към екрана.

Минаха седмици. Всеки ден беше еднакъв — сутрин рано ставам, върша домакинската работа под зоркия поглед на свекърва ми, после работа, после пак вкъщи… Понякога си мислех: „Това ли е животът ми?“

Една вечер се прибрах по-късно от обичайното. Вратата беше заключена. Звъннах няколко пъти, докато най-накрая госпожа Димитрова отвори:

— Къде си била? Тук не е хотел!

— Работих допълнително — отвърнах уморено.

— На кой му пука? Трябваше да си тук навреме!

Марко стоеше в хола и гледаше телевизия. Не каза нищо.

Сълзите ми напираха. Изтичах в стаята ни и се разплаках без глас. На следващия ден реших да говоря сериозно с Марко.

— Не мога повече така — казах му сутринта. — Или ще намерим начин да живеем сами, или…

Той ме погледна уплашено:

— Или какво?

— Или ще си тръгна.

Той замълча дълго. После каза:

— Ще говоря с мама.

Вечерта чух как двамата спорят в кухнята:

— Тя не уважава нашите традиции! — крещеше госпожа Димитрова.

— Мамо, обичам я! Искам да сме сами!

— Ако излезеш от тази къща, забрави за мен!

Сърцето ми се сви. Не исках да разделям Марко от майка му. Но не можех повече да живея така.

На следващия ден той дойде при мен със свити рамене:

— Мама няма да ни помогне с пари за квартира…

Погледнах го дълго:

— Ще се справим сами.

Започнах да търся допълнителна работа — частни уроци по английски за деца от квартала. Парите стигаха едва-едва, но усещах надежда.

Една вечер Марко донесе обява за малка гарсониера под наем:

— Можем да опитаме тук — каза тихо.

Преместихме се само с две чанти дрехи и една тенджера. Първата нощ спахме на пода, прегърнати един в друг. За първи път от години се почувствах свободна.

Майка му не ни потърси месеци наред. Марко страдаше мълчаливо. Аз също — чувствах вина и облекчение едновременно.

С времето започнахме да градим нашия дом — малък, но наш. Понякога се карахме за глупости: кой ще измие чиниите, кой ще плати сметките… Но вече бяхме екип.

Един ден получихме покана за рожден ден на баща му. Госпожа Димитрова ни посрещна студено:

— Ето ги бегълците…

Погледнах я право в очите:

— Не сме бегълци. Просто искаме да сме щастливи.

Тя замълча за първи път от години.

Сега понякога се питам: струваше ли си всичко това? Можех ли да постъпя по друг начин? А вие как бихте постъпили на мое място?