Когато домът се превърне в чуждо място: Историята на една свекърва и едно семейство

– Не мога повече така, Мария! – гласът на съпруга ми, Димитър, трепереше от напрежение, докато стоеше до прозореца на малката гарсониера в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по ламаринените первази. Синът ни, Петър, се беше свил на дивана с учебника по математика, а аз стоях в кухнята и се чудех как да сготвя вечеря с последните продукти в хладилника.

Преди три месеца имахме наш дом – малък, но уютен апартамент в Надежда. Всичко се промени в един ден, когато свекърва ми, Стефка, позвъни разтревожена: „Димитре, не мога повече сама! Болят ме краката, не виждам добре… Елате при мен.“

Димитър не се поколеба. „Това е майка ми, Мария. Трябва да ѝ помогнем.“ Аз кимнах, макар че вътре в мен нещо се сви. Знаех какво означава това – да напуснем нашия дом и да се преместим в нейната гарсониера. „Само за малко ще е“, обеща ми той.

Още първата вечер разбрах, че „малко“ може да бъде цяла вечност. Стефка ни посрещна с кисела физиономия и веднага започна да подрежда нашите неща така, че да не ѝ пречат. „Тук няма място за всичките ви дрехи!“, изсъска тя. Петър се разплака тихо в банята, а аз преглътнах сълзите си.

Дните се превърнаха в рутина от дребни забележки и неизказани упреци. „Мария, защо пак си оставила чиниите в мивката?“, „Димитре, кажи на жена си да не ми пипа лекарствата!“, „Петре, не тропай така силно, главата ме боли!“ Всяка дума беше като игла под кожата ми.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Стефка шепне на Димитър: „Тя не умее да се грижи за теб и детето. Виж колко си отслабнал! Ако беше жива баба ти…“ Димитър мълчеше. Аз стисках зъби и ръцете ми трепереха над сапунената вода.

Петър започна да носи по-ниски оценки от училище. Учителката му ме извика: „Госпожо Иванова, синът ви е разсеян и тъжен. Има ли нещо у дома?“ Как да ѝ обясня? Как да кажа, че домът ни вече не е наш?

Всяка вечер заспивах до Димитър на разтегателния диван, а Стефка хъркаше в другия край на стаята. Понякога чувах как плаче тихо през нощта. Съжалявах я – беше сама, болна и уплашена. Но съжалявах и себе си. Бях изгубила всичко: уюта на дома си, личното пространство, дори уважението към себе си.

Една сутрин Стефка ме посрещна с нова забележка: „Мария, защо не си намериш работа? Само седиш тук и харчиш парите на сина ми!“ Преглътнах обидата. Бях напуснала работата си като библиотекарка заради преместването и грижите за Петър. Сега търсех работа навсякъде – без успех.

Димитър започна да се прибира все по-късно от работа. Веднъж го попитах:
– Мите, какво става с нас? Не можем ли да си тръгнем?
Той въздъхна тежко:
– Нямаме пари за нов наем… А майка ми няма никой друг.

Вечерите ставаха все по-напрегнати. Стефка настояваше да гледаме турски сериали заедно. Ако някой от нас станеше от масата преди края на епизода, тя започваше да мърмори: „Никой не ме уважава в този дом!“ Петър все по-често се затваряше в себе си.

Една вечер избухнах:
– Стига! Не мога повече! Това не е живот!
Стефка ме изгледа с ледени очи:
– Ако не ти харесва – вратата е там!
Димитър замълча. Петър се разплака.

Същата нощ събрах багажа си и излязох навън. Дъждът валеше безмилостно. Стоях пред блока и се чудех накъде да тръгна. След час Димитър ме намери:
– Мария… върни се. Ще намерим начин.
Върнах се – заради Петър.

На следващия ден взех решение – ще започна работа като чистачка в близкия супермаркет. Не беше мечтаното място, но поне щях да имам свои пари. Започнах да спестявам всяка стотинка.

Минаха още два месеца. Един ден получих обаждане – старият ни апартамент беше освободен и можехме да го наемем отново. Казах на Димитър:
– Или тръгваме всички заедно, или оставаме тук завинаги.
Той ме прегърна:
– Тръгваме.

Стефка плака много. Обещахме ѝ да я посещаваме всяка седмица. Когато затворихме вратата на гарсониерата зад гърба си, усетих как дишам отново.

Сега пиша тези редове от нашия стар-нов дом. Петър пак се смее, Димитър носи цветя вкъщи, а аз… аз се уча отново да бъда себе си.

Понякога се питам: Колко струва едно семейство? И кога домът престава да бъде дом? Може ли някой друг да ти го отнеме – или го губиш сам?